На това място от легендата, която имаше може би още по-поразително заключение (колко странно, дори страшно ми беше да я слушам), влезе Дюрок. Той беше в палто, с шапка и затова имаше по-друг вид, отколкото през нощта в началото на моя разказ, но мене ми се стори, че аз отново потъвам в своята история, готова пак да започне. Поради това необяснима тъга ме обзе. Набързо станах, оставих Гро, който така и не ме позна, но като видя, че излизам, извика:
— Щурмане, хей, щурмане! Една чаша за Гро в памет на тая свиня Санди, която разори своя шкипер!
Повиках слугата и в присъствието на Дюрок, който следеше с любопитство как ще постъпя, поръчах на Гро и неговите сътрапезници осем бутилки портвайн. После, като тупнах Гро по рамото така, че той се олюля, рекох:
— Гро, ами че аз съм Санди!
Той врътна глава, изхлипа и се втренчи в мене. Настъпи общо мълчание.
— Осем бутилки — рече най-сетне Гро, като тършуваше машинално в джоба си и разглеждаше коленете си. — Лъжеш! — изведнъж извика той. После Гро се наведе и махна с ръка, като че отстраняваше тежки мисли.
— А, може би… Може би… — забъбри Гро. — Хм… Санди! Всичко може да бъде! Осем бутилки, бути…
На това място ние го напуснахме, излязохме и се разходихме по булеварда, дето седнахме в една каменна ротонда. Тук се чуваше далечният плисък на вълните; на другата алея, по-горе, свиреше оркестър. Прекарахме прекрасна вечер и за всичко, което тук е разказано, си спомнихме и поприказвахме с всички подробности. После Дюрок се сбогува с мене и изчезна по посока на хотела, дето живееше, а аз, като пушех, пиех и слушах музиката, се унесох в Чудесната страна и дълго гледах в тая посока, дето се намираше нос Гарден. Аз размишлявах върху думите на Дюрок за Ганувер: „Неговият ум жадуваше за жива приказка; душата му диреше спокойствие“. Струваше ми се, че пак виждам внезапното появяване на Молли пред пременената тълпа и чувам пресекливите й думи:
— Аз съм, мили! Дойдох, както обещах! Сега не тъжете!
Константин Паустовски
Животът на Александър Грин
Писателят Грин — Александър Степанович Гриневски, почина през юли 1932 година в Стар Крим — малък град, зашумен от вековни орехови дървета.
Тежък бе животът за Грин. Всичко сякаш нарочно се нареждаше така, че да направи от него престъпник или озлобен еснаф. Непонятно беше как този мрачен човек пренесе през мъчителното си съществуване, без да опетни, дарбата на могъщото си въображение, чистотата на чувствата и срамежливата си усмивка. Биографията на Грин е безпощадна присъда над човешките отношения преди революцията.
Стара Русия жестоко дарява Грин — още от детски години тя го лишава от любов към действителността. Всичко наоколо му е страшно, животът — непоносим, същинска дива саморазправа. Грин не загива, но недоверието му към действителността не го напуска до края на живота. Той винаги се опитва да избяга от нея, като счита, че е по-добре да се живее с неуловими сънища, отколкото с „измета и калта“ на всекидневието.
Грин започва да пише и създава в книгите си свят на весели и смели хора, прекрасна земя, пълна с ароматни храсти и слънце — земя, ненанесена на картата, и удивителни събития, замайващи главата като глътка вино.
Винаги съм забелязвал — пише Максим Горки в книгата си „Моите университети“, — че на хората се харесват интересните разкази само защото им дават възможност да забравят за малко тежкия си, но привичен живот.
Тези думи напълно се отнасят за Грин.
Руският живот е стегнат за него в рамките на еснафската Вятка, мръсното занаятчийско училище, нощните приюти, непосилния труд, затвора и хроническия глад. Но някъде зад чертата на сивия хоризонт блестят страни, създадени от светлина, морски ветрове и цъфтящи треви. Там живеят хора, загорели от слънцето — златотърсачи, ловци, художници, неуниващи скитници, самоотвержени жени, весели и нежни като деца, и преди всичко моряци.
Да живее без вярата, че такива страни цъфтят и шумят някъде из океанските острови, било за Грин твърде тежко, понякога непоносимо.
Дойде революцията. Тя разклати много от това, което потискаше Грин — зверския строй на предишните отношения между хората, експлоатацията, индивидуализма, — всичко, което караше Грин да бяга от живота в света на сънищата и книгите.
Грин искрено се радваше на идването й, но прекрасните далечини на новото бъдеще, призовано към живот от революцията, не бяха още ясно видими, а Грин принадлежеше към хората, които страдат от вечно нетърпение.