Революцията не дойде в празнична премяна, а дойде като прашен боец, като хирург. Тя разора хилядолетните пластове на мухлясалия бит.
Светлото бъдеще се струваше на Грин твърде далечно, а той искаше да го почувствува още сега, незабавно. Той искаше да диша чистия въздух на бъдещите градове, шумни от зеленина и детски смях, да влиза в къщите на бъдещите хора, да участвува заедно с тях в увлекателни експедиции, да живее редом с тях разумен и весел живот.
Действителността не можеше веднага да даде това на Грин, Само въображението можеше да го пренесе в желаната обстановка, в кръга на най-необикновени събития и хора.
Вечното, почти детско нетърпение, желанието веднага да види крайния резултат на великите събития, съзнанието, че е още далече дотогава, че преустройването на живота е продължителна работа, всичко това предизвикваше досада у Грин.
По-рано той беше краен в своето отричане на действителността, сега беше краен във взискателността си към хората, създали новото общество. Той не забелязваше стремителния ход на събитията и мислеше, че те настъпват непоносимо бавно.
Ако социалистическият строй бе разцъфтял като в приказка за една нощ, то Грин щеше да изпадне във възторг. Но той не умееше и не искаше да чака. Очакването му навяваше скука и разрушаваше поетическия строй на неговите усещания. Може би и това да е причината за малко понятната за нас отчужденост на Грин от времето.
Грин умря на прага на социалистическото общество, без да знае в какво време умира. Той почина твърде рано.
Смъртта го завари в самото начало на душевен прелом. Грин беше почнал да се вслушва и внимателно да се вглежда в действителността. Ако не беше смъртта, то може би той щеше да влезе в редиците на нашата литература като един от най-своеобразните писатели, органически слели реализма със свободното и смело въображение.
Бащата на Грин — участник в Полското въстание през 1863 година, бил заточен във Вятка; работи там като счетоводител в болницата, пропива се и умира в нищета.
Синът му Александър — бъдещият писател, расте мечтателно, нетърпеливо и разсеяно момче. Увличал се от много неща, но нищо не довеждал докрай. Зле се учел, но до захлас четял Майн Рид, Жул Верн, Густав Емар и Луи Жаколио.
„Думите «Ориноко», «Мисисипи» и «Суматра» звучаха за мен като музика“ — говори по-късно Грин за онова време.
Сегашните младежи трудно ще разберат как неотразимо въздействуваха тези писатели на децата, израсли в някогашния затънтен руски край.
За да се разбере това — казва Грин в своята автобиография, — трябва да се познава провинциалният бит на онова време, битът на затънтеното градче. Най-добре от всичко предава тази обстановка на напрегната мнителност, на фалшиво самолюбие и срам Чеховият разказ „Моят живот“. Когато четях този разказ, сякаш четях тъкмо за нашата Вятка.
Осемгодишен, Грин започнал упорито да мисли за пътешествия. Жаждата да пътува той запазва до самата си смърт. Всяко пътуване, и най-незначителното, предизвиква у него дълбоко вълнение.
От малък Грин притежава много точно въображение. Когато става писател, той си представя несъществуващите страни, където става действието на неговите разкази, не като мъгляви пейзажи, а като добре изучени, стотици пъти обходени места.
Той можеше да нарисува подробно картата на тези места, можеше да отбележи всеки завой на пътя и характера на растителността, всяка извивка на реката и разположението на къщите, най-после можеше да изброи всички кораби, спрели в несъществуващите пристанища, с всичките им морски особености и качествата на безгрижния и жизнерадостен корабен екипаж.
Ето пример за такъв точен несъществуващ пейзаж. В разказа „Колонията Ланфиер“ Грин пише:
На север като неподвижно зелено стадо тъмнееше гората, обкръжавайки до хоризонта верига варовикови скали, изпъстрени с дълбоки пукнатини и петна от хилави шубраци.
На изток зад езерото лъкатушеше бялата нишка на пътя, водещ към града. Отстрани на пътя тук-таме стърчаха дървета, които изглеждаха малки като стръкове салата.
На запад, като обграждаше насечената от долове и хълмове равнина, се простираше синята, блестяща от бели искри повърхност на океана.
А на юг от средата на полегатата долинка, където пъстрееха къщи и ферми, заобиколени с безразборно насадена зеленина, се простираха косите четириъгълници на плантациите и на разораните ниви на колонията Ланфиер.