„Някои оттенъци на Севастопол са влезли и в моите разкази“ — признава Грин. Но на всеки, който познава книгите на Грин, а познава и Севастопол, е ясно, че легендарният Зурбаган е почти точното описание на Севастопол, града на прозрачните заливчета, грохналите лодкари, слънчевите отблясъци, военните кораби, миризмите на прясна риба, акации и камениста земя и на тържествените залези, издигащи към небето целия блясък и светлината на отразената черноморска вода.
Ако не беше Севастопол, нямаше да съществува и Гриновият Зурбаган с неговите рибарски мрежи, тропот на подковани моряшки ботуши по пясъчника, нощни ветрове, високи мачти и стотици светлини, танцуващи по пристанищната вода.
Нито в един от градовете на Съветския съюз не се чувствуваше така ясно, както в Севастопол, поезията на морския живот, изразена от Грин в следните редове:
Опасност, риск, власт на природата, светлини от далечна страна, чудесна неизвестност, припламваща любов, цъфтяща от срещи и раздели; увлекателен кипеж на срещи, лица и събития; безкрайно разнообразие на живот. А високо в небето — ту Южният кръст, ту Голямата мечка и всички материци пред зорките ти очи, въпреки че каютата е изпълнена с ненапускащата те родина, с нейните книги, картини, писма и сухи цветя…
През есента на 1903 година Грин бива арестуван в Севастопол на Графското пристанище и лежи в Севастополския и Феодосийокия затвор до края на октомври 1905 година.
В Севастополския затвор Грин за пръв път започва да пише. Той се отнася много свенливо към своите първи литературни опити и никому не ги показва.
Грин малко разказваше за себе си, не успя да завърши автобиографията си, затова много години от неговия живот не са известни почти никому.
След Севастопол в биографията на Грин има празнина. Знае се само, че е бил повторно арестуван и заточен в Тоболок, но по пътя избягал, промъкнал се до Вятка и през нощта отишъл при стария си болен баща. Баща му открадва за него паспорта на умрелия в градската болница син на псалта Малгинов. Грин дълго време живее под това име и даже с него подписва първия си разказ.
С чуждия паспорт заминава за Петербург и тук във вестник „Биржевые ведомости“ бил отпечатан този разказ.
Това е първата истинска радост в живота на Грин. Той едва не разцелувал мърморкото вестникар, от когото купил броя със своя разказ. Грин уверявал вестникаря, че разказът е написан от него, но старецът не вярвал и подозрително гледал дългокракия, луничав младеж. От вълнение Грин не можел да върви, краката му треперели и се подкосявали.
Работата в есерската организация вече явно гнетяла Грин. Той я напуска скоро, като се отказва от възложеното му покушение. Завладян е от мисълта да пише. Десетки идеи го измъчват, той нетърпеливо търси форма за тях, но на първо време не я намира.
Пише още плахо, като иска да угоди на редактори и читатели, пише с онова добре познато на начинаещите писатели чувство, сякаш зад гърба му стои тълпа присмехулници и осъдително се взира във всяка дума. Грин още се страхува от бурята сюжети, която бушува у него и иска да се разрази.
Първият разказ, написан от Грин без задръжка, само по силата на свободния вътрешен подтик, е „Остров Рено“. В него вече проличават всички черти на бъдещия Грин. Това е сърдечен разказ за силата и красотата на девствената тропическа природа и жаждата за свобода на един моряк, дезертирал от военен кораб и поради това убит по заповед на командира.
Гриновите разкази вече се печатат. Годините на унижения и глад наистина твърде бавно, но все пак отиват в миналото. Първите месеци на свободен и любим труд се струват на Грин чудо.
Скоро той отново е арестуван по старото дело за членуването му в партията на есерите, лежи една година в затвора и бива заточен в Архангелска губерния — в Пинега, а по-късно в остров Кег.
През заточението той пише много, чете, ходи на лов и, според думите му, даже си отпочинал от прежния каторжен живот.
През 1912 година Грин се връща в Петербург. Тук започва най-хубавият период от неговия живот, нещо като „болдивдската есен“. По това време той пише почти непрекъснато. С ненаситна жажда прочита много книги, иска всичко да узнае, да изпита, да го вложи в разказите си.
Скоро занася на баща си във Вятка своята първа книга. Грин искал да зарадва стареца, който вече се бил примирил с мисълта, че синът му Александър е станал негоден за нищо скитник. Бащата не повярвал. Трябвало Грин да покаже на стареца договорите с издателствата и другите документи, за да го убеди, че наистина е станал „човек“. Тази среща е последната между бащата и сина — старецът наскоро умрял.