- Така е, защото вчера нищо не изсъхна - каза Маргарет. Не прибрах прането от въжето навън навреме и пак се намокри, а имах и още за пране.
- Защо не поседнеш за малко, Меги? - предложи Лети, загледана в краката й. - Да си починат краката ти за минутка-две.
Маргарет признателно се настани на стола в пералното помещение и се пресегна да погали териера, който стоеше до нея.
- Мога да сложа няколко в банята, но татко мрази това.
- Знаеш, че трябва да си почиваш. Повечето жени вече биха си вдигнали краката и биха спрели да работят.
- О, има още много време - каза Маргарет.
- По-малко от дванайсет седмици, по мои сметки.
- Африканските жени просто ги изтърсват зад някой храст и продължават да си работят.
- Ти не си африканка. И се съмнявам, че някой може просто да „изтърси“ бебе, сякаш е... - Лети осъзнаваше, че няма как да говори като авторитет по въпросите на раждането. Продължи да изцежда мълчаливо прането, докато дъждът барабанеше шумно по ламаринения покрив на бараката, а сладкият аромат на прясно напоена почва се носеше през отворените прозорци. Пресата виеше като старо животно, което насила караха да върши работа.
- Даниъл го приема по-зле, отколкото очаквах - обади се след време Маргарет.
Лети продължаваше да върти дръжката, като леко изпъшкваше, когато я теглеше към себе си.
- Още е малък. Много неща му се струпаха през последните четири години.
- Но е толкова ядосан. Не очаквах да е ядосан.
Лети спря.
- Чувства се предаден, предполагам. Като се има предвид, че загуби майка си, а сега и теб...
- Не съм го направила нарочно. Маргарет се замисли за избухването на брат си и за думите „егоистка“ и „противна“, изречени по неин адрес в гнева му, преди голямата длан на баща й да спре рязко тирадата му.
- Знам каза Лети, спря да върти и се изправи. - И те го знаят. Дори Даниъл.
- Но когато двамата с Джо се оженихме, нали разбираш, аз не съм мислила, че ще трябва да оставя татко и момчетата. А и не вярвах, че някого ще го е грижа.
- Разбира се, че ги е грижа. Обичат те.
- Аз нямах нищо против, когато Нийл замина.
- Това беше през войната. Знаеше, че той е длъжен да замине.
- Но кой ще се грижи за всички тях? Татко може горе-долу да се справи с прането или миенето на чинии, когато се наложи, но никой от мъжете не може да сготви каквото и да е. И сигурно ще оставят чаршафите по леглата, докато те сами не се завлекат до коша за пране.
Докато говореше, Маргарет започваше сама да си вярва, че изпълнява ролята на опора на домашното огнище, нещо, което тя вършеше с прикрита ненавист през последните две години. Никога не си бе представяла, че ще трябва да готви или чисти за някого. Дори и Джо я бе разбрал, когато му каза, че изобщо не я бива в тези неща, а и по-важното бе, че общо взето нямаше намерение да се научава. Сега, принудена да прекарва часове наред ежедневно в грижи за братята си, които някога бе смятала за свои равни, мъка, вина и неизказан гняв се бореха в душата й.
- Това е огромна грижа, Лети. Наистина смятам, че няма да могат да се справят без... ами без жена наоколо.
Последва дълго мълчание. Кучето изхленчи насън, а крачетата му се раздвижиха във въображаемо преследване.
- Предполагам, че могат да си наемат някоя като икономка - каза накрая Лети с престорено небрежен тон.
- Татко няма да иска да плаща за това. Нали го знаеш какъв е пестелив. А и бездруго не вярвам, че някой ще приеме непозната жена да му се мотае в кухнята. Знаеш ги какви са. Тя погледна крадешком към леля си. - Нийл не понася никой нов човек наоколо, откакто се е върнал от лагера. О, не знам...
Навън дъждът отслабваше. Трополенето му по покрива бе намаляло и на изток можеше да се забележи малко синьо небе под сивите облаци. Двете жени останаха мълчаливи известно време, всяка, привидно погълната от гледката през замрежения прозорец.
След като не последва никакъв отговор, Маргарет отново подхвана:
- Всъщност дори се чудя дали изобщо да замина. Имам предвид, какъв е смисълът, ако през цялото време ще се тревожа за семейството си, нали?
Чакаше леля й да отговори. След като това не стана, продължи:
- Защото аз...
- Предполагам - осмели се Лети, - че бих могла да помогна.
- Какво?
- Не казвай „какво“, скъпа. Ако толкова се тревожиш за тях... - Гласът на Лети бе внимателно премерен. - ...бих могла да идвам по-често. Колкото да им помогна малко.
- О, Лети, наистина ли? - Маргарет се постара в гласа й да прозвучи точна доза изненада и също така благодарност.
- Не бих искала да се натрапвам на никого.
- Не... не... разбира се.