Выбрать главу

- Аз... аз не те очаквах - каза тя. - Мислех, че са те повикали другаде.

- Съжалявам, че се забавих.

- Доктор Даксбъри ми разреши да си тръгна оттук. Само ще си събера нещата и се връщам обратно. Ейвис вероятно ще остане да пренощува. Може да се върна после да видя как е. Няма достатъчно хора в лазарета.

- Тя добре ли е?

- Ще се оправи - отвърна Франсис. - Трябва да потърся Меги. Как е тя?

- Не много добре. Кучето...

- О. - Лицето й посърна. - О, не. И тя е съвсем сама?

- Сигурен съм, че ще се зарадва на твоята компания.- Още не се беше преоблякла и той закопня да избърше тъмното петно от бузата й. Ръцете му се стегнаха зад гърба.

Тя пристъпи напред, хвърли поглед през рамо към спящата Ейвис.

- Мислех си за онова, което ми каза - започна тя, с тих и заговорнически глас, - че войната ни е принудила да правим неща, с които не се гордеем. Докато не ми го каза, винаги съм смятала, че само аз...

Той не бе очаквал това. Направи крачка назад, не смееше да проговори, дори искаше да я помоли да не продължава. И в същото време отчаяно искаше да чуе думите й.

- Знам, че невинаги сме били в състояние да говорим... откровено. Че всичко е... сложно, а и други отговорности може би не са... - Тя замлъкна и очите й го измериха за миг. - Но искам да ти благодаря за това. Ти си... Винаги ще съм ти благодарна, че ми го каза. Винаги ще съм благодарна, че се срещнахме. - Последните думи бяха изречени набързо, сякаш трябваше да ги изтика насила от устата си, докато още имаше куража да го направи.

Той изведнъж се почувства дребен и нещастен.

- Да. Е - подхвана той, понеже не можеше да намери думите, - винаги е хубаво да намериш приятел. - Почувства се като подлец още докато отваряше уста да изрече последното: - Госпожо.

Последва кратко мълчание.

- Госпожо? - повтори тя.

Леката усмивка бе изчезнала; жестът бе толкова дискретен, че единствено той би могъл да го забележи. „Нямам избор“, искаше да изкрещи. „Правя го заради теб.“

Тя изучаваше лицето му. Онова, което прочете там, я накара да сведе и извърне поглед.

- Съжалявам - каза той. Трябва да вървя. Работа. Но... ще ти хареса в Англия.

- Благодаря. Чух много за нея в лекциите.

Упрекът в думите й го блъсна като удар.

- Виж... надявам се, че винаги ще мислиш за мен... - Ръцете му бяха сковани от двете му страни. - ...като за свой приятел. - Тази дума никога не бе звучала по-нежелана.

Тя премигна бързо няколко пъти и той засрамено извърна поглед.

- Много мило, но не мисля, че ще се получи, пехотинецо - каза тя. Въздъхна тихо, после се обърна и се зае да сгъва дрехите в малка купчинка на леглото. Гласът й, когато му заговори през рамо, беше рязък и натежал от болка: - В крайна сметка дори не знам името ти.

Маргарет бе застанала в задната част на самолетната палуба, близо до закрепващите вериги, с жилетка, доста разтегната от големия й корем, и шал, който не успяваше съвсем да възпре косата й, мятаща се бясно край лицето й. Стоеше с гръб към мостика, привела глава над вързопчето в ръцете си.

Натежалите от дъжд облаци тъмнееха ниско в навъсеното сиво небе. Едри албатроси кръжаха и следваха кораба, носейки се по топлите въздушни течения така, сякаш бяха закрепени с невидими нишки. От време на време тя поглеждаше към малкото вързопче и нови сълзи капеха по дрехите й, оставяйки по тях неравномерни петна. Тя ги бършеше нежно с палец и тихичко изричаше поредното извинение към скованото малко телце.

Вятърът и шалът на главата й не й позволиха да чуе приближаването на Франсис. Когато я забеляза, не можа да определи колко време е стояла до нея и я е наблюдавала.

- Морско погребение - каза тя. - Само се опитвам да събера кураж, за да го направя наистина, нали разбираш?

- Много съжалявам, Меги. - В очите на Франсис се четеше мъка. Протегна предпазливо ръка към Маргарет.

Младата жена избърса очи с дланта си. Тръсна глава и изхлипа шумно в отчаяние, че не може да се овладее.

Наоколо изглеждаше така, сякаш не съществува граница между морето и небето; тъмните неприветливи води просветляваха далеч към хоризонта, ставаха сиви и после преливаха в надвисналите облаци. Сякаш плаваха към нищото; сякаш бяха водени единствено от сляпа вяра напред.

След известно време, много преди да се почувства готова, Маргарет пристъпи напред. Поколеба се за миг, стиснала здраво малкото телце, много по-здраво, отколкото би посмяла, ако още имаше живот в него.