После се наведе, от гърлото й се изтръгна стон и тя пусна вързопчето в морето. Не се чу никакъв звук.
Стисна парапета с побелели пръсти, отново шокирана колко високо над вълните се намира, борейки се с желанието да се опита да спре кораба, да си върне онова, което бе загубила. Океанът внезапно й се стори толкова голям, приличаше й повече на студено предателство, отколкото на мирен край. Ръцете й бяха непоносимо празни.
Застаналата до нея Франсис посочи мълчаливо.
Бежовата жилетка бе едва различима върху повърхността на водата, като малко бледо петно. После се скри под разпенените вълни. Не я видяха повече. Стояха безмълвни, а вятърът залепваше дрехите за гърбовете им, гледаха пенливата диря на „Виктория“ и водата, която се надига и спуска отново в далечината.
- Луди ли сме, Франсис? - обади се тя най-сетне.
- Какво?
- Какво, по дяволите, направихме?
- Не съм сигурна какво...
- Оставихме всичко - хората, които обичаме, домовете си, сигурността си. И за какво? Да те нападнат, а после да те заклеймят като никаквица, като Джийн? Да те разпитват от флота за миналото ти като някакъв престъпник? Да минеш през всичко това и после да ти кажат, че не те искат? Защото няма гаранция, нали? Нищо не ни гарантира, че тези мъже и роднините им ще ни искат, нали така?
Гласът й се понесе от вятъра.
- Какво, по дяволите, знам аз за Англия? Какво изобщо знам за Джо и семейството му? За бебетата? Не можах да се погрижа дори за старото си куче... - Сведе ниско главата си.
Бяха напълно безразлични към влажната палуба под краката им, към втренчените погледи на бояджиите, които подновяваха боята от другата страна на кулата.
- Знаеш ли... трябва да ти кажа... мисля, че направих ужасна грешка. Увлякох се от идеята за нещо различно, може би исках да избягам от готвенето и чистенето за татко и момчетата. А сега съм тук и искам само семейството си. Искам си семейството, Франсис. Искам мама. - Вече плачеше горчиво. - Искам си кучето.
Със заслепени от сълзи очи тя усети как Франсис я прегръща е тънките си силни ръце.
- Не, Меги, не. Всичко ще се оправи. Имаш съпруг, който те обича. Наистина те обича. Всичко ще бъде наред.
Маргарет искаше да бъде убеждавана.
- Как можеш да го кажеш след всичко, което се случи тук?
- Джо е един на милион, Меги. Дори и аз го знам. И те чака прекрасен живот в бъдеще, защото няма как да не те харесат. И ще имаш едно красиво бебе, и ще го обичаш повече, отколкото можеш да си представиш. О, само ако знаеше колко много бих...
Лицето на Франсис се сгърчи и от гърдите й се изтръгнаха разтърсващи хлипания, придружени от неудържим порой от сълзи, а прегръдката й, която уж трябваше да утеши Маргарет, се превърна в опит да утеши сама себе си. Искаше да се извини, да се стегне, но само махна ръка в безмълвно обяснение, защото не можеше да спре.
Маргарет, шокирана и изпълнена със съчувствие, я стисна силно.
- Хайде, стига - немощно каза тя. Хей, Франсис, стига... стига, това не си ти... - Тя галеше косата й, все така пристегната назад в кок от предната вечер. „Сигурно е от шока“, мислеше си тя, спомнила си как двете момичета бяха скочили в бурното море. Изпита силно угризение, задето не бе проверила дали Франсис е добре. Сега я държеше здраво в прегръдките си, сякаш очаквайки безмълвна прошка.
- Права си. Ще се оправим - шепнеше тя, докато галеше косите й. Може да се окаже, че живеем близо една до друга, нали? Трябва да ми пишеш, Франсис. Нямам си друг познат тук, а Ейвис е като с две вързани ръце. Ти си всичко, което имам...
- Аз не съм тази, за която ме мислиш. - Франсис вече плачеше толкова силно, че привличаше чуждото внимание. Малка групичка моряци стояха в другия край на самолетната палуба, пушеха и ги наблюдаваха. - Не мога дори да ти опиша...
- Хайде, стига, време е да загърбиш всичко. Тя избърса очите си. - Виж, що се отнася до мен, ти си чудесно момиче. Знам всичко, което ми трябва да знам за теб, че и малко отгоре. И знаеш ли какво? Продължавам да смятам, че си страхотна. И гледай да поддържаш връзка с мен.
- Ти си... много... мила.
- Канеше се да кажеш кръгла, нали?
Въпреки волята си, Франсис се усмихна.
- Хей! Вие двете! Махнете се оттам!
Обърнаха се и видяха един офицер, застанал до кулата, да им маха, за да се приберат вътре. Маргарет отново се обърна към Франсис.
- Хайде, момиче, стига. Не ставай сантиментална точно сега. Не и точно ти.
- О, Меги... толкова съм...
- Не - каза тя. - Това е нашето ново начало, Франсис. Всичко ще бъде ново. Както сама каза, ще се оправим. Ще се постараем всичко да бъде наред.