Тя прегърна Франсис и двете тръгнаха заедно по голямата палуба.
- Защото не може всичко да е било напразно, по дяволите, нали? Трябва да се справим.
Мъжете още работеха, когато слязоха в спалното си помещение след вечерята; те търкаха, лъскаха, боядисваха, мърмореха и разговорите им бяха ясно различими в коридорите, въпреки възбуденото бъбрене на булките, които събираха и подреждаха багажа си. „Какъв е смисълът“, мърмореха недоволно мъжете. Корабът и бездруго отива за скрап. Не разбираха защо проклетият Хайфийлд не им дава поне един ден почивка. Не знаеше ли, че войната вече е свършила? Франсис бе спокойна, въпреки всичко: не беше го виждала след пожара, но думите на моряците й дадоха да разбере достатъчно, за да прецени как е.
Когато влязоха през люка в помещението със спалните каюти, малка част от нея се надяваше, че пехотинецът ще стои пред вратата. Че макар и да не се предвиждаше някой да стои на пост тази нощ, той все пак ще е там, с разтворени леко крака, каквато бе обичайната му стойка, с поглед, който тайничко, съучастнически търси нейния.
Но коридорът беше пуст, както и онзи над него. Само от време на време някои от жените подтичваха напред-назад, връщаха взети назаем козметични продукти, търсейки мнението една на друга за тоалетите, които бяха избрали за акостирането. Може би така беше най-добре. Усещаше емоциите си твърде близо до повърхността, сякаш истерията и трепетното очакване, които витаеха на кораба, бяха заразили и нея.
- Добър вечер, госпожо Маккензи. - Беше доктор Даксбъри в кремав ленен костюм. - Разбрах, че е възможно да ви видим в лазарета по-късно. Хубаво е, че можем да разчитаме на вас. Той докосна шапката си за поздрав и пъргаво отмина, като си подсвиркваше мелодия, която й заприлича на „Франки и Джони“.
Госпожа Маккензи. Сестра Маккензи. Нямаше смисъл да желае нещата да са други, казваше си тя, докато помагаше на Маргарет да се настани в тясната каюта. Никога не бе имало смисъл. Тя повече от всеки друг го знаеше.
Бе оставила Маргарет в стаята им малко след девет и половина, когато мъката и изтощението от бременността се бяха съюзили, за да я унесат в дълбок сън. Повечето нощи й се налагаше да става, по два или три пъти напоследък, за да отиде сънена до тоалетната в дъното на коридора, като кимаше за поздрав на пехотинците, които дежуряха на пост. Тази нощ не се бе събуждала и Франсис, докато вървеше обратно към лазарета при Ейвис, се радваше за нея.
Минаваше по тихите коридори, а меките подметки на обувките й почти не издаваха звук, когато стъпваше покрай затворените врати. В другите каюти тази нощ миришеше силно на щедро нанесени кремове за лице, стените им бяха пъстро украсени с грижливо изпрани рокли, а сънят на обитателките им се смущаваше от ролките, фибите за коса и вълнението. „Не и в нашата каюта“, мислеше си Франсис. Маргарет се бе опитала да навие косата си, а после, проклинайки, се бе отказала. Ако няма да я иска такава, разумно бе отбелязала тя, нямаше голям шанс коса като на Шърли Темпъл да промени нещата.
Франсис вървеше с коса без букли, с мрачни мисли като морето навън и се мъчеше да затвори в ума си люковете към онова, за което не биваше да си мечтае, като моряк, който се опитва да спре потоп. Изкачи се по стъпалата към лазарета, кимвайки на един моряк, който притича покрай нея, понесъл някакъв пакет в ръце.
Чу пеенето, преди да стигне до лазарета. Заслуша се, докато разбере откъде идва. Съдейки по прегракналите гласове и думите на песента, заключи, че доктор Даксбъри е накарал мъжете да изпълняват популярни песни. По нестройната мелодия можеше да се досети, че в лазарета вече има доста по-малко стерилен алкохол, отколкото предния ден. По друго време може би щеше да го докладва - или да влезе вътре и сама да му направи забележка. Сега си замълча. Оставаха само няколко часа на борда. Само още няколко часа на този кораб. Коя беше тя, че да съди дали мъжете да пеят, или не?
Песента заглъхна и премина в меланхолична мелодия. Франсис влезе тихо и се взря в сумрака в момичето, което лежеше бледо и неподвижно на леглото.
Най-лошото за Ейвис бе минало. Сега спеше, пребледняла и някак смалена, а чаршафът и грубото военно одеяло бяха вдигнати високо до врата й. Мръщеше се насън, сякаш дори и в момента се готвеше за изпитанията, които я чакаха в следващите няколко седмици.
Франсис остави лампата загасена, но вместо да се настани на свободното легло, тя отиде до малкия стол до него и седна. Остана така известно време, загледана в картонените кутии наоколо, заслушана в звуците от пеенето, което отново бе почнало с нова сила и бе прекъсвано само от нечия кашлица или от доктор Даксбъри, който предлагаше някоя друга версия па песента. Опитвайки се да пренебрегне шума от съседната стая, тя се унесе в боботенето на единствения двигател, който им бе останал, доста по-слабо и неритмично, отколкото по-рано, като си представяше мислено ругатните на огнярите, които се потяха в усилията си да закарат опърничавия кораб в пристанището. Представи си кормчията, радиста, дежурния на вахта, както и всички останали, които още бяха будни, замислени за връщането при семействата си, за промените, които ги чакаха. Замисли се за капитан Хайфийлд в луксозния му кабинет горе, който знаеше, че това може да е последната му нощ на плаване. Беше им казал, че всички трябва да намерят нов начин на живот. Нов начин да простят.