„Трябва да се опитам да си върна чувствата от онзи ден, когато за първи път стъпих на борда“, каза си тя. Онова усещане за облекчение и вълнуващо очакване. „Трябва да забравя, че това някога се е случвало, и да съм благодарна всеки ден на Чоки за онова, което ми е дал.“
Това бе най-малкото, което можеше да направи.
Сигурно беше задрямала, когато изведнъж чу звук. Толкова дискретно прокашляне, толкова на ръба на съзнанието, че след това не можеше да си представи как я бе разбудил. Отвори очи, погледна насреща към неясната в полумрака фигура на Ейвис, като очакваше тя да седне и да й поиска чаша вода. Но Ейвис не помръдна.
Франсис седна с изправен гръб на стола си и се заслуша.
Ново прокашляне. Кашлица, която търсеше да привлече внимание. Стана от стола и направи крачка към вратата.
- Франсис - гласът бе толкова тих, че само тя можеше да го чуе. И после пак: - Франсис.
За миг се зачуди дали още не спи. В съседната стая доктор Даксбъри пееше „Дани Бой“. Спря пеенето и захлипа шумно, при което другите започнаха да го успокояват.
- Не бива да си тук - прошепна тя и пристъпи напред. Не отвори вратата.
Всички бяха получили строги заповеди: никакво смесване с другия пол, предупредил ги бе помощник-капитанът, сякаш фактът, че е последната им вечер, можеше да предизвика някаква сексуално заредена лудост.
Един дълъг миг той не каза нищо. После:
- Исках да се уверя, че си добре.
Тя поклати глава неразбиращо и издиша бавно.
- Добре съм...
- Онова, което казах... нямах предвид...
- Моля те, не се притеснявай. - Не искаше отново да водят този разговор.
- Исках да ти кажа, че... се радвам. Радвам се, че те срещнах. И ми се иска... ще ми се...
Последва дълго мълчание. Сърцето й биеше силно.
Пеенето бе стихнало. Някъде далеч над Ла Манша прозвуча сирена за мъгла. Тя стоеше в мрака, чакаше той отново да заговори, но после осъзна, че разговорът е приключил. Беше казал всичко, което имаше да казва.
Почти несъзнателно, Франсис пристъпи още по-близо до вратата. Облегна буза на нея, чакайки мълчаливо, докато чу каквото очакваше. После отстъпи крачка назад и отвори.
В сумрачната светлина в коридора пред лазарета очите му бяха в сянка, неразгадаеми. Тя го гледаше втренчено, със съзнанието, че това е последният път, в който вижда този мъж, като се мъчеше да се примири със съдбата, която за първи път искаше да разбие на парчета. Не биваше да го желае. Не беше неин. Налагаше се да си повтаря хиляди пъти, макар всеки атом в тялото й да крещеше обратното.
- Е. - Колебливата й сияйна усмивка можеше да разбие сърцето му. - Благодаря ти. Благодаря, че се грижеше за мен. За нас, исках да кажа.
Франсис си позволи един последен поглед, а после, без да е сигурна защо, му протегна ръката си. След мигновено колебание, той я пое и стисна здраво, а очите им не се откъсваха един от друг.
- Време е да сме по леглата, момчета. Трябва да сме свежи сутринта!
Двамата се спогледаха. Гласът на Винсънт Даксбъри стана по-силен, след като вратата на лазарета се отвори и в коридора нахлу светлина.
- У дома, момчета! Отивате си у дома утре! „У дома, у дома във фермата...“
Тя го дръпна в малката стаичка и тихо затвори вратата. Стояха само на сантиметри един от друг, заслушани в гласовете на мъжете, които се изсипаха навън от лазарета. Последва шумно тупане по гърба и кратки, болезнени кашлици.
- Трябва да ви кажа - обясняваше доктор Даксбъри, - че вие сте абсолютно най-свестните момчета, с които някога съм имал привилегията да... „Моите весели момчета“... -Гласът му се понесе по коридора и за кратко към него се присъедини разногласият хор на останалите.
Тя беше толкова близо, че той можеше да усети дъха й по кожата си. Тялото й бе сковано и тя стоеше и слушаше, без да съзнава, че ръката й все още е в неговата. Хладната й кожа сякаш го изгаряше.