Но не ти казва нищо за живота. Хайфийлд се загледа в униформата си, грижливо изгладена от стюарда му, която сега висеше на закачалката под еполети от оризова хартия, готова за последното си представяне, когато „Виктория“ акостира на следващия ден. „Какво разказва за мен тази униформа?“, помисли си той, докато поглаждаше с длан ръкава. Дали разказва за човек, който знае кой е само когато е на война? Или за човек, който е разбрал, че точно онова, от което счита, че бяга - близост, човечност, - е нещото, което му е липсвало през цялото време?
Хайфийлд се обърна към картата, която лежеше сгъната върху масата заедно с пергела. До нея бе полуготовият му куфар. Знаеше къде би я сложил стюардът му и не се налагаше да пъха прекалено дълбоко ръцете под внимателно сгънатите дрехи, преди да стигне до рамката, която бе прекарала последните шест месеца, захлупена с лицето надолу в чекмеджето му. Сега я извади, разгърна меката опаковъчна хартия, в която Реник грижовно я бе завил. В сребърната рамка имаше снимка на млад мъж, прегърнал една усмихната жена, която се опитваше с една ръка да отметне от лицето си тъмните кичури коса, които вятърът развяваше.
Това ще превърне момъка в мъж, така бе казал на сестра си. Флотът правеше мъже от момчетата. Той щеше да се погрижи за него.
Загледа се в образа на младежа, който се усмихваше насреща му, преметнал ръка върху раменете на жена си. После премести леко картата и постави рамката изправена на масата. Това щеше да е последното, което ще вземе от кораба.
Оставаха им само няколко часа до Плимут. Когато жените се събудят, корабът вече щеше да е готов да ги излее от тьрбуха си към новия им живот. Утре от най-ранни зори тук щеше да е истински вихър от движение и задачи: безброй списъци трябваше да бъдат проверени и отметнати, мъжете и жените щяха да се редят за багажа си, а имаше и процедурни и церемониални задължения, свързани с акостирането на такъв голям кораб в пристанището. Бе виждал това и преди - вълнението, притеснението, очакването на мъжете да слязат на брега. Само че този път войната бе свършила. Този път знаеха, че отпускът им е сигурен, че завръщането им е постоянно.
Щяха да се изсипят от кораба направо в просълзените прегръдки на близките си, стиснали здраво очи с благодарност, в превъзбудената радост на децата си. Щяха да си тръгнат пеша или с шумни коли към домовете, които можеше и да не са такива, каквито ги помнят. Ако имаха късмет, щяха да изпитат усещането за запълнена празнина.
Не всички бяха късметлии. Бе виждал през годините да се появяват роднини и близки, дори и след като бяха получили злокобната телеграма, неспособни или нежелаещи да приемат факта, че техният Джон или Робърт, или Майкъл, няма да се върне у дома. Човек можеше да ги забележи дори в гъстата тълпа, вперили поглед в подвижното мостче, стиснали здраво чанта или вестник, надявайки се да се окаже, че има грешка.
А на борда имаше и такива като Хайфийлд. Чието завръщане нямаше да бъде отбелязано от радостни приветствия и шумна благодарност. Тези, които щяха незабелязано да се промъкнат през тълпите от блъскащи се в радостта си семейства и които щяха, може би, да бъдат посрещнати на много мили оттук от не особено ентусиазирани роднини, които ги приемат от стаено съчувствие или от семеен дълг.
Хайфийлд отново се загледа в униформата, която щеше да облече за последен път утре. После дръпна един стол, седна до бюрото си и се зае да пише.
Скъпа Айрис,
Имам новини за теб. Няма да идвам в Тивертън. Моля те, предай на лорд Хемуърт моите извинения и му кажи, че нямам нищо против да компенсирам всякакво финансово неудобство, което може да е било причинено от моето решение.
Реших, след обстоен размисъл, че животът на сушата вероятно не е за мен...
Никол не можеше да измисли къде другаде да иде. Дори и в един без четвърт през нощта столовата им бе препълнена с шумни мъже, превъзбудени от очакването и от допълнителната дажба алкохол. Те вадеха снимки от шкафчетата си и ги прибираха в претъпканите си вече торби, споделяха си плановете затова къде ще отидат, какво искат да направят най-напред. Ако съпругата намери кой да гледа децата... Не му се искаше да седи при тях, не мислеше, че е в състояние да отвръща подобаващо на добродушните им закачки. Трябваше да е сам, за да осмисли какво се бе случило с него.