Още усещаше вкуса й. Тялото му бе заредено с енергия, изпълнено с болезнено напрежение. Дали тя го мрази? Дали не си мисли, че е също толкова ужасен като Тимс и останалите? Какво й бе сторил той, след като тя бе прекарала седмици и дори години в презиране на мъжете, които я приемаха само по този начин?
Качи се на самолетната палуба.
Не бе очаквал да намери компания.
Капитанът стоеше на предната палуба пред мостика. Беше без шапка, само по риза на вятъра. При излизането си на палубата, Никол спря и понечи да се върне, но Хайфийлд го забеляза и Никол осъзна, че ще се наложи да го поздрави.
Приключи ли твоята смяна?
Никол пристъпи напред и застана редом с капитана. Тук навън беше студено, за първи път усещаше истински студ, след като бяха потеглили от Австралия.
- Да, сър. Тази вечер не сме на пост пред спалните помещения на булките.
- Ти беше пред отделението на сестра Маккензи, нали?
Никол рязко вдигна поглед. Но изражението на капитана бе доброжелателно, замислено.
- Точно така, сър.
Не можеше да повярва, че тя не беше отвратена. Хладните й длани го бяха притегляли, а не отблъсквали. Никол бе направо замаян от чувството за несигурност. „Как можах да постъпя така, след онова, което Фей ми причини?“
Ръцете на капитана бяха напъхани дълбоко в джобовете му.
- Всички те са добре, нали? Чух, че две са били настанени в лазарета.
- Всички са добре, сър.
- Добре. Добре. Къде е Даксбъри?
- Той е... хм... вероятно е заспал някъде, сър.
Капитанът го погледна косо, забеляза нещо в изражението на Никол и изсумтя тихо под нос.
- Женен ли си, Никол? Не мога да се сетя дали Добсън ми е казвал.
Никол замълча за миг. Загледа се в мястото, където черното море срещаше небето и няколко звезди се показваха между разкъсаните облаци, а луната за кратко бе озарила неизменно променящия се хоризонт.
- Не, сър - отвърна той. - Вече не.
Забеляза въпросителния поглед на капитана.
- Не се привързвай прекалено към свободата си, Никол. Липсата на отговорност, на обвързаност... може да бъде нож с две остриета.
- Започвам да го разбирам, сър.
Двамата останаха известно време в непринудено мълчание. Мислите на Никол бушуваха като морето, кожата му настръхваше, когато се сетеше за жената долу. „Какво трябваше да направя?“, питаше се той отново и отново. „Какво да направя сега?“
Хайфийлд пристъпи малко по-близо до него. Извади от джоба си кутия с пури и му предложи една.
- Вземи. Да отпразнуваме - каза той. - Последната ми вечер като капитан. Последната ми нощ след четиридесет и три години във флота.
Никол взе пурата и позволи на по-възрастния мъж да я запали, докато с ръка прикриваше пламъчето от морския бриз.
- Ще ви липсва. Откритото море.
- Не, няма.
Озадачен, Никол се обърна към него.
- Веднага потеглям пак - каза Хайфийлд. - Ще събера екипаж за някой търговски кораб или нещо подобно. Казват, че има голямо търсене. Не знам, Никол. Тези момичета ме накараха да се замисля. Щом те могат да го направят...
- Той сви рамене.
- Не мислите ли... че сте заслужили да останете на брега, сър?
Капитанът въздъхна.
- Не съм сигурен, Никол, че знам как да живея на сушата. Не и за по-дълго.
Някъде под краката им, занитените метални плоскости, от които бе направена самолетната палуба на „Виктория“, простенаха, сигнализирайки за далечно сериозно разместване. Двамата мъже се загледаха над пребоядисаните части към оградените с предпазни ленти зони, където вътрешността на кораба бе открита под нощното небе. Мислите им се насочиха към двигателя, чиято затруднена работа бе очевидна по тромавото тръскане и прекъснатата пяна след кораба, която трябваше да представлява един неспирен бял шлейф във водата. Корабът се задъхваше. И двамата го усещаха.
Капитан Хайфийлд дръпна от пурата си. Беше само но риза, но явно не усещаше студа.
- Знаеш ли, че е служила в Тихия океан?
- „Виктория“?
- Твоята повереница. Сестра Маккензи.
- Сър.
Какво ли правеше сега тя? Дали мислеше за него? Несъзнателно вдигна ръка към лицето си, където го бе докосвала. Едва чуваше какво говори капитанът.
- Смела жена. Всички те са смели всъщност. Помисли само. Утре по това време вече ще знаят накъде ще ги отведе съдбата им...
При онзи мъж, мъжа, когото Никол искаше да мрази, искаше да презре заради факта, че има права над нея. Но начинът, по който тя го бе описала - как би могъл да мрази нежния, чувствителен войник? Как да презира мъж, който бе успял от болничното си легло да й бъде повече съпруг, отколкото самият той някога е бил...?