„Дейли Мейл“, 7 август 1946 г.
Плимут
- Няма да изляза. Казвам ви - промених решението си.
- Хайде, Мириам. Не бъди глупава.
- Казвам ви, че си промених решението. Погледнах отново снимките, които имам, и реших, че не ми харесва как изглежда.
Маргарет седеше на ръба на леглото си и слушаше развълнуваните гласове в съседната каюта. Жените си викаха вече от половин час; нещастната Мириам явно се бе заключила вътре и никоя от останалите, които деляха каютата с нея и които преди това са били на опашка за банята, сега не можеше да се облече.
Както бяха предсказали някои от служителките на женския корпус, цареше хаос. Покрай нещастните обитателки на каюта ЗФ тичаха нагоре и надолу други булки и викаха, че им липсват разни вещи или търсеха някоя приятелка. По радиоуредбата неспирно звучаха съобщения и инструкции за екипажа, свързани с подготовката за акостиране, а наоколо се чуваха подвиквания от мъжете един към друг, докато бързаха да свършат задачите си в последния момент. Служителките на женския корпус вече се събираха близо до подвижното мостче, готови да изпълнят и последното си задължение: да потвърдят, че всяка булка е отметната в списъка, че е получила всичките си куфари и че ще бъде предадена в сигурни ръце.
- Булките от втора смяна, последно повикване за столовата, последно повикване за столовата. Високоговорителят изпука и се изключи.
Изолирана от цялата трескава дейност и без Ейвис и Франсис вътре, стаята им бе тиха. Маргарет погледна тоалета си; можеше да се напъха само в една от роклите си, а и тя бе готова да се пръсне по шевовете. Потърка едно малко мазно петънце, макар отлично да знаеше, че няма полза.
- Тогава поне ми подай камизолата, Мириам, моля те! Не можем да стоим тук цяла сутрин.
- Няма да отворя вратата. - Момичето звучеше истерично.
- Вече е малко късно за това. Какво си мислиш да направиш? Да размахаш ръце и да отлетиш до вкъщи ли?
Малкият й куфар, прилежно подреден, стоеше до леглото й. Маргарет приглади одеялото до него, където обичаше да лежи Моди, и въздъхна дълбоко и на пресекулки. Тази сутрин за първи път не бе в състояние да хапне дори и парче сухар. Гадеше й се от притеснение.
- Не ме интересува! Няма да изляза.
- О, за бога. Вижте, повикайте онзи пехотинец. Той ще ни помогне. Хей! Ти!
Маргарет застина, усетила леко раздвижване пред вратата. Озадачена, тя отвори и отстъпи бързо навътре, при което пехотинецът залитна и се стовари на кълбо в каютата.
- Здравейте - каза Маргарет, докато той се опитваше да се изправи.
- Извинете. - Някаква жена се появи на вратата, загърнала мократа си коса в тюрбан от кърпа. Обърна се към Никол: - Мириам Арбитър се е заключила в каютата ни. Не можем да стигнем до дрехите си.
Пехотинецът разтри глава. За Маргарет бе ясно, че едва държи очите си отворени. Тя подуши въздуха и с известна изненада долови лек дъх на алкохол, който идваше от него, след което се наведе малко, за да се увери, че е точно човекът, за когото си мислеше.
- Трябва да сме готови за слизане на брега след по-малко от час, а даже не можем да стигнем до вещите си. Трябва да доведете някого.
Той сякаш изведнъж осъзна къде се намира.
- Трябва да говоря с Франсис. - Изправи се с мъка на крака.
- Няма я.
Той се сепна.
- Какво?
- Не е тук.
- Как съм я изпуснал?
- Виж, пехотинецо, може ли да се погрижиш за това? Трябва да си оправя косата, иначе няма да изсъхне навреме. - Жената на вратата посочи часовника си.
- Върна се снощи и после пак излезе.
- Къде е? - Той сграбчи китката на Маргарет. Лицето му бе напрегнато и тревожно, сякаш току-що бе разбрал колко скоро всички ще се пръснат. - Трябва да ми кажеш, Меги.
- Не знам. - И тогава разбра нещо, което се бе таило в съзнанието й седмици наред. - Май предполагах, че е с теб.
Ейвис стоеше в банята на лазарета и нанасяше последния пласт червило. Миглите й, вече подчертани с два пласта черна спирала, правеха мраморно-сините й очи още по-големи. Кожата й, която преди бе бледа като на призрак, сега явно сияеше от здраве. Винаги бе важно да изглеждаш най-добре, особено при повод, а това бе хубавото на козметиката. Никой няма да разбере какви ужасни неща стават с теб, стига да имаш малко пудра, руж и хубаво червило. Никой нямаше да узнае, че все още се чувства малко несигурна, макар и да има морави сенки под очите. В тъмночервения костюм с пола и жакет, плътно пристегната от качествен корсет, нямаше и следа, че талията й е била дори и сантиметър по-широка от сега, нито че онова, което бе останало от мечтите й, все още изтича в кървави памучни превръзки, за които изобщо не се говори. Никой нямаше да открие, че тайничко се чувства така, сякаш буквално е била обърната с хастара навън.