Всичко изглеждаше толкова внезапно, прибързано. Не бе имала възможност да се сбогува с никого - нито с Тимс, нито с готвача в столовата на самолетната палуба, нито с момичетата от каютата, които сякаш се бяха изпарили. „Нима това е всичко?“, мислеше си тя. „Последните ми връзки с родината просто отлитат с бриза?“
Когато първата булка достигна до края на подвижното мостче, откъм тълпата се понесоха бурни овации и във въздуха блеснаха десетки светкавици на фотоапарати. Оркестърът засвири „Танцуващата Матилда“.
- Толкова съм нервна, че направо ще се подмокря - каза момичето до нея.
- Моля те, нека да е тук, нека той да е тук - мърмореше тихичко друго в носната си кърпа.
- Уилсън, госпожа Кери. - Имената се редуваха, вече но-бързо. - Багажът ви е освободен от митница...
„Какво направих?“, мислеше си Маргарет, загледана в непознатата страна. Къде ли беше Франсис? Ейвис? Седмици наред това бе само далечна мечта, светият граал, който сънуваш и си представяш отново и отново. Сега, когато беше тук, се чувстваше разколебана и неподготвена. Имаше усещането, че никога в живота си не се е чувствала толкова самотна.
И внезапно го чу. Изречено два пъти, преди да го чуе:
- О`Брайън, госпожа Маргарет... Госпожа О`Брайън?
- Хайде, момиче - подкани я съседката по опашка и я побутна напред. - Размърдай се. Време е да слизаме.
Капитанът тъкмо бе започнал да показва на кмета на града мостика, когато на вратата се появи един офицер.
- Една булка е дошла да ви види, сър.
Кметът, с наедряла и отпусната в областта на корема фигура, чиято верига, символ на поста му, висеше от смъкнатите му рамене като хамак, бе демонстрирал почти непреодолимо желание да докосне всичко.
- Дошла да се сбогува за последно, а? - подхвърли той.
- Покани я да влезе.
Хайфийлд си каза, че вероятно още преди да я види, е знаел коя е. Тя застана на прага и лицето й пламна, когато видя кой е вътре.
- Съжалявам - извини се тя, с пресекнал глас. - Не исках да ви прекъсвам.
Вниманието на кмета бе изцяло погълнато от уредите пред него, а пръстите му сякаш сами се устремяваха натам.
- Помощник-капитане, би ли се погрижил за лорд кмета за малко?
Без да обръща внимание на начумерения вид на Добсън, той отиде до вратата. Тя беше облечена с бледосиня блуза с къси ръкави и панталони в защитен цвят, а косата й бе закрепена на кок на тила. Изглеждаше изтощена и неописуемо тъжна.
- Исках само да се сбогувам и да проверя дали няма още нещо, което бихте искали да направя. Искам да кажа, че всичко е наред.
- Всичко е наред - отвърна той и сведе поглед към крака си. - Мисля, че може да се каже, че вече сте свободна, сестра Маккензи.
Тя се загледа в дока долу, който гъмжеше от хора.
- Ще се оправите ли? - попита той.
- Да, капитане.
- Не се съмнявам. - Осъзна, че иска да каже нещо повече на тази тиха, загадъчна жена. Искаше отново да си поговори с нея, да чуе разказите й за времето в сестрин-ската служба, да чуе обяснението й за обстоятелствата около брака й. Имаше приятели на високи постове: щеше му се да й подсигури възможност да си намери добра работа. Така че уменията й да не бъдат похабени напразно. Нямаше никаква гаранция в крайна сметка, че което и да е от тези момичета ще бъде оценено, както заслужава.
Но пред хората си не можеше да каже нищо. Не и нещо, което би могло да бъде сметнато за неподобаващо.
Тя пристъпи напред и си стиснаха ръцете, а капитанът усети остро погледите на останалите мъже наоколо.
- Благодаря... за всичко - тихо каза той.
- Удоволствието беше мое, сър. Радвам се, че можах да помогна.
- Ако някога има нещо... каквото и да било, с което бих могъл да помогна, за мен би било чест да ми позволиш да...
Тя му се усмихна, тъгата за миг изчезна от погледа й, а после леко поклати глава, с което му даде да разбере, че не неговата помощ й е нужна, и си тръгна.
Маргарет стоеше пред съпруга си, слисана и онемяла от реалното му физическо присъствие. От красотата му в цивилни дрехи. От червения цвят на косата му. От широките, сплеснати върхове на пръстите му и начина, по който зяпаше корема й. Тя отметна кичур коса и внезапно й се прииска да бе положила повече усилия за прическата си. Опита се да проговори, но после установи, че не знае какво да каже.
Джо я гледаше сякаш цяла вечност. Тя бе смаяна колко непознат й се струваше той тук, в това далечно място. Сякаш новата обстановка го правеше чужд за нея. Притеснението я накара да сведе поглед. Стресната и странно засрамена, тя не можеше да помръдне. И тогава той пристъпи към нея с широка усмивка.