Франсис отиде до нея. Крачките й бяха изненадващо нестабилни на сушата и тя с мъка се сдържаше да не залитне. Двете жени пуснаха чантите си и се прегърнаха.
- Нали нямаше да си тръгнеш, без да си запишеш адреса ми?
Франсис поклати глава, поглеждайки крадешком към двамата горди посрещачи, които сега бяха приютили Маргарет в семейството си. На кораба двете бяха равни, но сега, сама в това море от семейства, Франсис се почувства някак непълноценна.
Маргарет взе химикал от съпруга си и парче хартия, което й подаде свекърва й. Допря химикала до листа, спря и се засмя.
- Какъв е адресът? - попита тя.
Той също се засмя, после написа нещо на листа, който Маргарет пъхна в ръката на Франсис.
- Веднага щом се установиш някъде, ми прати своя адрес,чу ли? Това е приятелката ми Франсис - обясни тя на двамата. - Тя се грижеше за мен. Медицинска сестра е.
- Приятно ми е да се запознаем, Франсис - каза Джо и протегна едрата си длан. - Ела да ни посетиш, когато поискаш.
Франсис се опита да му отвърне също толкова топло на ръкостискането. По-възрастната жена само кимна, после погледна часовника си.
- Джоузеф, влакът - изрече тихо тя.
Франсис знаеше, че е време да си върви.
- Грижи се за себе си - каза Маргарет и стисна ръката й.
- Нямам търпение да разбера как е минало всичко - каза Франсис и посочи корема й.
- Всичко ще бъде наред - уверено заяви Маргарет.
Франсис се загледа след тримата, докато си проправяха път към портала на кея, без да спират да говорят, сплели ръце, докато потънаха в множеството от хора и се изгубиха от погледа й.
Пое си дълбоко дъх, опитвайки се да преглътне огромната буца, заседнала в гърлото й. „Всичко ще бъде наред“, казваше си тя сама. „Ново начало.“
В този момент погледна назад към кораба. Наоколо обикаляха мъже, жени махаха с ръце. Не можа да види нищо, никого. „Не съм готова“, мислеше си тя. „Не искам да тръгвам.“ Стоеше там, незабележима жена, блъскана от тълпата, със сълзи, стичащи се по страните й.
Никол си проправи път до предните редици на опашката и няколко от чакащите жени шумно възнегодуваха.
- Франсис Маккензи - викна той на служителката на женския корпус. - Къде е тя?
Жената настръхна.
- Ако обичате? Задачата ми е да сваля тези дами от кораба.
Той сграбчи ръката й, а гласът му бе прегракнал от напрежение:
- Къде е?
Двамата останаха вперили поглед един в друг. После тя присви очи и прокара химикала си по няколко поредни страници.
- Маккензи, казвате. Маки... Маккензи, Б... Маккензи, Ф. Тя ли е?
Той дръпна папката със списъка.
- Слязла е заяви жената и си взе обратно папката. -Вече не е на борда. Сега, ако обичате, оставете ме да си свърша работата.
Никол хукна край перилата на палубата и се наведе ниско, опитвайки се да я открие в тълпата, да различи познатата му силна и стройна фигура, бледочервеникавата коса. В ниското долу хиляди хора все още стояха по кея, блъскаха се, разминаваха се с мъка, появяваха се и изчезваха.
Сърцето му се сви някъде високо, сякаш се качи в гърлото и в отчаянието си, той се развика:
- Франсис, Франсис - вече предусещайки огромната си загуба, поражението си.
Гласът му, дрезгав от напиращите чувства, се понесе за миг над множеството, а вятърът го пое и го върна обратно над морето.
Капитан Хайфийлд беше почти последният човек, напуснал кораба. Беше се сбогувал церемониално с кораба, застанал редом с екипажа си, но сега, вече на мостчето, той застана, загледан напред, сякаш не му се искаше да слезе на сушата. Когато осъзнаха, че капитанът не бърза да тръгне, повечето от старши-офицерите минаха покрай него, пожелавайки му всичко добро в бъдеще. Добсън се постара да се сбогува възможно най-кратко и нарочно заговори за следващото си назначение. Даксбъри слезе по мостчето под ръка с една от булките. Реник, който остана най-дълго, не искаше да го погледне в очите, но стисна здраво ръката му между дланите си и му каза с леко потрепващ глас да се грижи за себе си.
Капитанът сложи длан на рамото му и пъхна нещо в ръката му.
А после остана сам, застанал до горния край на подвижното мостче.
Онези малцина, които наблюдаваха от кея и които изобщо обръщаха някакво внимание, предвид по-спешните си ангажименти, отбелязаха след това колко било странно да се види капитанът сам-самичък при подобен случай, след като долу имало толкова голямо множество. И че колкото и невероятно да звучи, рядко били виждали възрастен мъж да изглежда толкова объркан.