- Въпрос на време...?
- Докато разберат.
- Какво?
Последва внезапна тишина.
- Какво да разберат, бабо?
Погледът на баба й се спря върху Дженифър и очите й за миг се разшириха, сякаш тя се изненада да я види там. Леко се намръщи. Вдигна ръце на сантиметър-два от облегалките на седалката, сякаш искаше да се увери, че може да го направи.
Гласът й, когато заговори отново, беше учтив, лишен от емоции. Сякаш си приказваха, седнали на сутрешно кафе.
- Би ли била така добра да ми донесеш чаша вода, Дженифър? Много съм жадна.
Момичето изчака за момент, после стана, намери услужливата стюардеса и взе от нея бутилка минерална вода. Наля в чаша и баба й я изпи до дъно на големи глътки. Косата й се бе сплескала по време на полета и сега стоеше щръкнала около главата й като ореола на глухарче. Крехкостта й за малко да разплаче Дженифър.
- Какво са разбрали?
Нищо.
- Можеш да ми кажеш, бабо - прошепна тя, навеждайки се напред. - Какво те разстрои толкова там? Излей си душата. Няма нещо, което би могла да кажеш, което да ме шокира.
Възрастната жена се усмихна. После се взря в очите на внучка си с проницателност, която леко притесни момичето.
- Ти и твоите модерни разбирания, Джени. С удобната ти връзка със Санджей и терапевтични фрази от сорта на „излей си душата“... Питам се колко ли модерни са разбиранията ти наистина.
Не знаеше какво да отвърне на това. Имаше нещо направо агресивно в тона на баба й. Бяха продължили да седят по местата си, изгледаха филма, който пуснаха по време на полета, после поспаха.
И после, когато най-сетне се събуди, баба й й бе разказала историята за пехотинеца.
Той чакаше, както и бяха очаквали, до бариерата на зоната за пристигащите. Дори и сред тълпата от хора можеха да го разпознаят безпогрешно: с изправената стойка, безукорно изгладения костюм. Въпреки възрастта си и влошеното зрение, той ги бе забелязал, преди те да го видят, и вече им махаше с ръка.
Дженифър остана по-назад, докато баба й ускори крачка, а после, пуснала куфарите на земята, го прегърна здраво. Двамата се прегръщаха дълго, дядо й притискаше силно жена си към себе си, сякаш се страхуваше, че тя пак ще хукне нанякъде.
- Липсваше ми - прошепна той в побелялата й коса. -О, скъпа, толкова ми липсваше.
Това накара Дженифър, която пристъпваше от крак на крак, да се огледа наоколо, за да види дали някой от другите хора край тях забелязва случващото се. Усещаше се малко като натрапник. Имаше нещо доста смущаващо в страстта на двамата осемдесетгодишни съпрузи.
- Другия път ще дойдеш с мен - каза баба й.
- Знаеш, че не обичам да пътувам надалеч - отвърна той. - Щастлив съм у дома.
- Тогава ще остана с теб - заяви тя.
Вече в колата, с прибран отзад багаж, баба й сякаш се бе съживила, а Дженифър бе започнала да разказва на дядо си за кораба. Тъкмо стигна до момента, в който бяха разбрали името на разглобения кораб, когато той изключи двигателя. Тя се опитваше да обясни шока на баба си, така че да не бъде обвинена за него тя самата, когато забеляза, че дядо й я гледа необичайно сериозно. Тя замлъкна, а той се обърна към жена си.
- Същият кораб? - попита той. - Наистина ли беше „Виктория“?
Старата жена кимна.
- Никога не съм си представяла, че пак ще го видя - каза тя. - Беше... Доста ме разтърси гледката, признавам си.
Очите на дядо й не се откъсваха от лицето на жена му.
- О, Франсис - каза той. Само като си помисля колко близо бяхме до...
- Почакай обади се Дженифър. Да не би ти да си пехотинецът?
Двамата възрастни си размениха многозначителни погледи.
- Ти? - Тя се обърна към баба си. - Дядо? Ти не ми каза! Не каза, че дядо е пехотинецът.
Франсис Никол се усмихна.
- Не си ме питала.
Бил пробягал миля и половина, разказваше той на Дженифър, докато излизаха от района на „Хийтроу“, след като обиколил целия кораб, за да се увери, че вече е слязла на брега. През цялото време викал името й. „Франсис! Франсис! Франсис!“ А после направил същото и на кея, като се блъскал в хората, струпани там, обикалял в кръг, с мъка си пробивал път в множеството, с омачкана и мръсна униформа, с пот по челото. Вълнението на околните било толкова голямо, че никой не му обръщал внимание.
Викал, докато останал без глас. Докато гърдите не го заболели от тичане. И тогава, когато се бил отчаял, задъхан, опрял ръце на коленете, в един момент хората пред него оредели и той случайно я зърнал. Висока и слаба фигура, застанала с чанта и куфар в ръце, с гръб към морето, загледана в новата си родина.