- Какво се случи с другите?
Франсис приглади полата си.
- Маргарет и Джо се върнаха в Австралия, след като майка му почина. Имат четири деца. Тя още ми пише за Коледа.
- Значи, никакви съжаления?
Франсис поклати глава.
- Мисля, че бяха много щастливи. О, не ме разбирай погрешно, скъпа Джени, няма брак без трудности. Но винаги съм мислила, че в лицето на Джо, Маргарет бе намерила добър човек.
- Ами Ейвис? - Тя постави тежко ударение на първата сричка, сякаш се забавляваше от старомодното звучене на името.
- Наистина не знам. - Бе започнало да вали и Франсис следеше с поглед капките, които се спускаха диагонално по стъклото на прозореца. Писа ми веднъж, за да каже, че се е върнала в Австралия, и да ми благодари за всичко, което съм направила за нея. Доста официално писмо, но предполагам, че това не е изненадващо.
- Чудя се какво ли е станало с него - каза Дженифър. - Сигурна съм, че в крайна сметка се е развел.
- О, знаеш ли? Не го е направил. Срещнахме го веднъж, нали? - Баба й смуши с лакът дядо й. - На някакъв коктейл преди двайсетина години. Представиха ни ги като двойка и аз си спомних, че съм чувала някъде това име.
Дженифър се наведе напред, заинтригувана.
- Каза ли му нещо?
- Не. Е, не точно. Но се постарах да спомена в разговора с кой кораб съм дошла в Англия и го погледнах косо. Така че да разбере. Той пребледня.
- Тръгнаха си рано, доколкото си спомням - добави дядо й.
- Точно така, вярно. - Двамата се усмихнаха съзаклятнически.
Дженифър се облегна на тапицираната седалка и й се прииска да може да запали цигара. Извади телефона от задния си джоб, за да провери дали Джей й е пратил съобщение, но нямаше такова. Щеше да му пише, когато се прибере у дома. Той се връщаше след две седмици и тя искаше пак да се видят, но не желаеше той да си въобразява прекалено много. Имаше склонност, замисли се тя, да се държи твърде собственически.
- Знаете ли, не разбирам защо вие двамата просто не сте се събрали още на кораба, след като толкова сте се харесвали - каза тя, докато прибираше телефона си. Леко се подразни от разменените помежду им погледи тогава, сякаш онова, което двамата споделяха, не можеше да бъде разбрано от нея.
Гласът й стана по-решителен.
- Струва ми се, че хората от вашето поколение често правят нещата по-трудни, отколкото трябва да бъдат.
Не казаха нищо. После, откъм задната седалка, тя видя как дядо й протяга ръка да улови дланта на баба й, за да я стисне.
- Предполагам, че донякъде е вярно - каза той.
След като й разказа истината за брака си и какво означава това за двама им, тя остана мълчалива. Просто седеше на тревата с непроницаемо изражение, сякаш едва успяваше да проумее чутото.
- Франсис? - Той седна до нея на тревата. - Помниш ли какво ми каза в нощта, когато самолетите бяха изхвърлени през борда? Свършено е, Франсис. Време е да продължим напред.
Тя се бе обърнала бавно към него, изражението й бе леко стреснато, сякаш не можеше да се осмели да повярва в думите му.
- Това е хубавото, Франсис. Позволено ни е. Не, длъжни сме да го направим.
В решителния му тон се прокрадваше и нотка на паника, сякаш имаше вероятност тя да отрече правото си да бъде щастлива, сякаш и той също е от онези неща, за които тя трябва да се покайва.
- Ние имаме това право, чуваш ли? И двамата.
Тя толкова категорично не вдигаше поглед от обувките си, че за миг той се уплаши, че все още е затворена в себе си. Несломима. А после бе забелязал, че тихичко хълца, сякаш в гърдите й напира някаква огромна и неудържима емоция.
Тих стон се изтръгна от гърлото й и той видя, че едновременно плаче и се усмихва, а ръката й тромаво се пресяга по тревата към неговата.
Бяха останали там неизвестно колко време, сплели ръце в жилавата трева. Оживено бъбрещи семейства ги подминаваха на път за вкъщи, като им хвърляха многозначителни погледи понякога, но без особено любопитство - пехотинец и любимата му, събрали се отново след дълга раздяла.
- Ти си Никол - беше му казала тя, докато галеше с пръсти израненото му лице. Капитанът ми каза. Никол. Казваш се Никол. - Произнасяше името му с радост. В устата й то звучеше като съкровище.
- Не - каза той уверено и когато заговори, гласът му звучеше странно и непознато дори за самия него, защото бяха минали години, откакто някой го бе наричал така: - Казвам се Хенри.