- Да бъде анулирана? О! И двамата сте такива лицемери! 3нам какво правите. Намерихте ми място на най-прогнилия кораб, за да не искам да се кача.
- Ейвис...
- Е, много жалко. Няма да ме накарате да си променя мнението за Иън.
Рецепционистката се бе отказала да се преструва, че не подслушва, и я зяпаше слисано, навела се над плота си. Ейвис сложи ръка върху слушалката и изгледа момичето с вдигнати вежди. То се засрами и се зае да ровичка из някакви документи.
Баща й отново се обади:
- Там ли си? Ейвис? - Въздъхна тежко. - Чуй ме, ще ти преведа малко пари. Остани още малко, ако искаш. Стой в „Уентуърт“. Ще поговорим за това.
Ейвис чуваше как майка й още бърбори нещо близо до телефона. Сестра й настояваше да разбере защо тя е отседнала в най-хубавия хотел в Сидни.
- Не, татко - отсече тя. - Кажи на мама и на Дийна, че ще се кача на проклетия кораб, за да се срещна със съпруга си. Ще стигна дотам сама, дори и ако това значи да плувам в море от дизел и миризливи моряци, защото го обичам. Обичам го. Няма да се обаждам повече, но можеш да й кажеш - кажи на мама, че ще й пратя телеграма от другия бряг. Когато Иън - моят съпруг - ме посрещне.
ТРЕТА ГЛАВА
За да бъде подходяща за назначение в Сестринската медицинска служба на австралийската армия, кандидатката трябва да бъде дипломирана сестра, британска поданичка, несемейна, без подопечни лица... В добро здраве и с добър характер, както и да притежава лични качества от изключителна важност за работата на способна военномедицинска сестра.
Джоуи Кроуч, „Специална служба“ „Историята на 2/9 Австралийска обща болница 1940-46“
Моротай, о-ви Халмахеръс, Южен Тихи океан, 1946 г.
Една седмица до отплаване
Над Моротай грееше пълна луна. С меланхоличната си светлина тя огряваше спокойната нощ, в която жегата бе толкова потискаща, че дори морският бриз, на който обикновено можеше да се разчита да влезе през мрежите от сезал, сега бе замрял. Листата на палмите висяха безжизнено. Единственият звук бе периодичното тупване на някой кокосов орех на земята. Вече нямаше кой да събаря зрелите плодове и те си стояха така - опасни за непредпазливите.
В по-голямата си част островът сега бе тъмен, само няколко светлинки проблясваха в сградите покрай пътя, който прекосяваше острова по дължина. През последните пет години тази част бе шумна заради движението на съюзническите сили, въздухът кънтеше от рева на самолетните двигатели и пукота на изгорелите газове, но сега имаше само тишина, нарушавана единствено от далечен смях, пропукване на грамофон и едва доловим в стихналата нощ звън на чаши.
В усамотение в палатката за сестрите, на няколкостотин метра от помещенията, които преди бяха американска база, старша сестра Одри Маршал от Австралийската обща болница довършваше дневния си доклад във военнополевия дневник на частта:
• Задвижена е процедурата по евакуацията на военнопленниците на болничния кораб.
• Ще бъдат връчени документите за преместване на отделението - дванайсет военнопленници и една медицинска сестра заминават с „Ариадне“ утре.
• Леглова база: заети дванайсет легла, свободни двайсет и четири.
Вгледа се в последните две цифри и се замисли за годините, в които те бяха разменени, спомни си за стотиците дни, в които се налагаше да попълва и друга колонка: „починали“. Отделението бе едно от малкото все още работещи: четиридесет и пет от общо петдесет и две вече бяха закрити, пациентите им - върнати на семействата им в Англия, Австралия и дори Индия, сестрите бяха освободени от служба, запасите щяха да бъдат продадени на управляващите територията датски власти. „Ариадне“ щеше да е последният болничен кораб, понесъл тази пъстра компания от последните военнопленници, които щяха да напуснат острова. Отсега нататък тук щеше да има само някой пътен инцидент или цивилни болести, докато и тя, най-накрая, не получи нареждане да се прибере у дома.
- Сестра Фредерик каза да ви предам, че сержант Уилкс танцува фокстрот със сестра Купър в операционната... Тя вече падна два пъти. - Сестра Гор бе подала глава през завесата на вратата. Лицето й, което винаги се зачервяваше от жегата, сега бе пламнало от вълнение и последното уиски. Понеже болницата съвсем скоро щеше да затвори, момичетата бяха неспокойни и весели, пееха песни и играеха сцени от стари филми, за да забавляват мъжете, а предишната им резервираност и строгост се бяха изпарили във влажния въздух. Макар, стриктно погледнато, все още да бяха на служба, сърце не й даваше да ги укори - не и след всичко, което бяха видели през последните няколко седмици. Не можеше да забрави шокираните им, измъчени лица, когато първите военнопленници бяха пристигнали от Борнео.