Поводът за възклицанието на Дженифър не беше кравата - вече бяха видели достатъчно крави, - а планина от бели керамични мивки, чиито тръби за отпадната вода стърчаха като прекъснати краища на пъпна връв. Малко но-нататък имаше купчина дюшеци, а след нея - и друга от нещо като операционни маси.
- От корабите - обади се господин Вагела без очевидна връзка.
- Мислите ли, че бихме могли да спрем скоро? попита тя. - Къде сме?
Шофьорът посочи с изкривения си от годините пръст на картата до него.
- Аланг.
- Не тук. - Санджей се намръщи. Не мисля, че е подходящо място за спиране.
- Дай да видя картата. Дженифър се промуши още малко по-напред между седалките на двамата мъже. Сигурно има някое местенце встрани от отъпкания път. Нещо малко по-вълнуващо.
- Със сигурност вече сме встрани от отъпкания път отбеляза баба й, загледана в прашната улица и мъжете, приклекнали край пътя. Но сякаш никой не я чу.
- Не... - Санджей се оглеждаше наоколо. Не мисля, че това е подходящото място...
Възрастната жена се размърда на мястото си. Вече копнееше за студена напитка и възможност да се разтъпче. Освен това би било хубаво да посети тоалетна, но краткото им пребиваване в Индия я бе научило, че извън големите хотели това често е по-скоро изпитание, отколкото облекчение.
- Ще ви кажа какво ще направим - предложи Санджей, - ще си купим няколко бутилки кола и ще спрем извън града да се поразтъпчем.
- Това да не с нещо като град на бунищата? - Дженифър гледаше с присвити очи камара от хладилници.
Санджей махна на шофьора да спре.
- Ето там, Рам, до онзи магазин. Точно до храма. Ще купя студени напитки.
- Ние ще купим студени напитки - обади се Дженифър. Колата спря. - Добре ли ще си в колата, бабо? - Не изчака да чуе отговора й. Двамата изскочиха през вратите, при което струя горещ въздух нахлу в изкуствено охладената кола, и влязоха засмени в нагретия от слънцето магазин.
Малко по-надолу по пътя друга групичка мъже бяха приклекнали край пътя, отпиваха от време на време от тенекиени чаши и невъзмутимо се оригваха с огромно удоволствие. Зяпаха колата без особено любопитство. Тя седеше вътре и внезапно се почувства изложена на показ, заслушана в монотонното мъркане на мотора на празен ход. Навън жегата караше въздуха да трепти над земята.
Господин Вагела се извърна на седалката си.
- Госпожо, може ли да попитам колко плащате на вашия шофьор? - Това бе третият подобен въпрос, който й бе задавал всеки път, щом Санджей не беше в колата.
- Нямам такъв.
- Какво? Нямате слуги?
- Ами имам едно момиче, което ми помага запъна се тя. - Анет.
- Има ли си собствени стаи?
Тя си представи малката самостоятелна къщичка на Анет край железопътната линия, сандъчетата с мушкато на перваза.
- Да, може да се каже.
- А платен отпуск?
- Опасявам се, че не знам. - Тъкмо се канеше да му обясни какви точно са деловите отношения помежду им, когато господин Вагела я прекъсна:
- От четиридесет години работя за това семейство и имам само една седмица платен отпуск в годината. Мисля да направя профсъюз, да. Братовчед ми има интернет в дома си. Проучихме как стават тези неща. Дания. Ето това е хубава държава за правата на работниците. Отново се обърна напред и кимна. - Пенсии, болници... образование... всички трябва да работим в Дания.
Тя замълча за няколко секунди.
- Никога не съм ходила там - каза накрая.
Загледа се в двамата младежи, в русата и тъмнокосата глава, докато се движеха между рафтовете в крайпътния магазин. Дженифър твърдеше, че са само приятели, но преди две нощи бе чула как внучка й се промъква крадешком по коридора към стаята, която предполагаше, че е на Санджей. На следващия ден двамата се държаха много непринудено един с друг. „Дали съм влюбена в него?“ Дженифър бе направо възмутена от предпазливо зададения й въпрос. „Господи, не, бабо. Двамата с Джей... о, не... не искам сериозна връзка. Той го знае.“
И тя отново си спомни себе си на тези години, какъв смразяващ ужас я обземаше винаги, когато остане сама в мъжка компания, колко категорично възнамеряваше да остане неомъжена, но по съвсем различни причини. А после поглеждаше към Санджей, когото подозираше, че може и да не е толкова толерантен към положението, колкото смяташе внучката й.
- Познавате ли това място? Шофьорът бе задъвкал ново листо бетел. Зъбите му бяха оцветени в червено.
Тя поклати глава. При изключен климатик вече започваше да усеща покачването на температурата. Устата й беше пресъхнала и тя с мъка, преглътна. Няколко пъти бе казвала на Дженифър, че не обича кока-кола.