Господин Вагела лекичко докосна ръката й.
- Простете ми, че го казвам, госпожице Дженифър, но не вярвам, че познанията ви по урду са достатъчни, за да се справите сама.
- Той разбира английски. Чух го.
- Какво казва сега момичето? - Господин Батачаря, личеше си, бе възмутен от облеклото й, което бе на ръба на приличието. Господин Вагела подозираше, че макар вътрешно да знаеше, че младежите не са виновни в нищо, вече се бе докарал до такова състояние на афект, че бе решен да продължи спора. Господин Вагела бе срещал много такива мъже в живота си.
- Не ми харесва начинът, по който ми говори.
Господин Санджей се приближи към момичето.
- Дори не разбираш какво казва! Само влошаваш нещата, Джен. Върни се в колата и вземи и баба си с теб. Ще се оправим тук.
- Не ми казвай какво да правя, Джей.
- Къде отива той? Къде отиват двамата? - Господин Батачаря наблюдаваше Санджей с нарастваща ярост.
- Мисля, че е най-добре момичето да напусне вашия док, сър. Моят приятел тъкмо я убеждава в това.
- Не искам ти да... - Госпожица Дженифър рязко млъкна.
Настана внезапна тишина и господин Вагела, който вече се измъчваше от жегата, проследи погледите на тълпата към сенчестото място под корпуса на съседния кораб.
- Какво й е на старата дама? - попита господин Батачаря.
Тя седеше, приведена напред, облегнала глава на ръцете си. Сивата й коса изглеждаше сребристо-бяла.
- Бабо? - Момичето се втурна към нея.
Когато възрастната жена вдигна глава, господин Вагела издиша с облекчение. Трябваше да си признае, че се бе разтревожил от вида й.
- Добре ли си?
- Да. Да, скъпа. - Думите се отронваха автоматично от устните й, помисли си господин Вагела. Сякаш волята й нямаше нищо общо с тях.
Забравили за господин Батачаря, двамата със Санджей отидоха и приклекнаха до нея.
- Изглеждате много бледа, скъпа госпожо, ако ми позволите да забележа. Бе опряла едната си ръка на кораба, видя той, странен жест, заради който се налагаше да се наведе в неудобна поза.
Собственикът на дока вече бе до тях и почистваше скъпите си обувки от крокодилска кожа в задната част на крачолите си. Измърмори нещо на господин Вагела.
- Пита дали не желаете да пийнете нещо - преведе той. - Казва, че има студена вода в офиса си.
- Не искам да получи удар на дока ми - продължаваше господин Батачаря. Дайте й малко вода и после, моля, отведете я.
- Искате ли студена вода?
За миг му се стори, че тя ще стане, но после само немощно вдигна ръка.
- Много мило, но просто ще поседя тук за минутка.
- Бабо? Какво ти е? Дженифър бе приклекнала, сложила длани върху коленете на баба си. Очите й бяха широко отворени и пълни с тревога. Предишното й надменно поведение се бе изпарило под слънцето. Зад гърба им младите мъже си шушнеха и се побутваха един друг, разбрали, че пред очите им се разиграва непонятна драма.
- Моля те, накарай ги да си вървят, Джен - прошепна баба й. - Наистина. Ще се оправя, ако всички ме оставят на мира.
- Заради мен ли е? Много съжалявам, бабо. Знам, че ти създавам неприятности. Просто не ми хареса как ми говори. Защото съм момиче, нали разбираш? Това ме изкарва от равновесие.
- Не е заради теб...
- Съжалявам. Трябваше да съм по-разумна. Чакай, ще те заведем обратно в колата.
Господин Вагела се зарадва, като чу извинението. Хубаво беше да знае, че младите хора можеха да си признаят безотговорните постъпки. Тя не биваше да принуждава старата дама да върви толкова далеч в жегата, не и в подобно място. Това показваше липса на уважение.
- Не си виновна ти, Дженифър. Гласът на старата жена бе изтънял. - Заради кораба е прошепна тя.
Озадачени, те проследиха погледа й, огледаха грамадния бледосив метален корпус, огромните и ръждясали нитове, които чертаеха линия отстрани.
Двамата младежи се спогледаха, после заедно впериха очи в старата дама, която внезапно им се стори изключително крехка и ранима.
- Това е просто кораб, бабо - каза Дженифър.
- Не - каза тя и господин Вагела забеляза, че лицето й е бледо като метала зад нея. Съвсем не е така.
Не се случва често, отбеляза господин Рам Би Вагела пред съпругата си, след като се върна при нея, да се види възрастна жена да плаче. Явно тези британци изразяваха чувствата си доста по-свободно, отколкото си бе представял, и никак не бяха скованите и затворени в себе си хора, каквито бе очаквал да види. Съпругата му, твърде дразнещо, само повдигна вежда, сякаш вече не си струваше да прави усилие, за да намери подходящ отговор на заключенията му. Той си припомни тъгата на старата жена, как се бе наложило да й помогнат да стигне до колата, как бе седяла в пълно мълчание чак до Мумбай. Сякаш бе видяла нечия смърт.