— Няма значение. То така или иначе е част от пътешествието ти. Може би е по-добре да си полегнеш за малко, а?
— Когато боговете нареждат, ние, смъртните, трябва да се подчиняваме — наблегна на думите си Кордли. Той си полегна върху предната седалка на колата. Тот-Хермес се надвеси отгоре му, брадата му просветна в златисто, а главата му закри дърветата.
— Добре ли си?
— Никога през живота си не съм бил по-добре.
— Искаш ли да поостана?
— Няма нужда. Ти ми помогна повече, отколкото е възможно.
— Радвам се да го чуя, момчето ми. Ти говориш хубаво. Наистина ли си добре? Е, чао тогава.
Тот-Хермес тръгна към залеза. Кордли затвори очи и разреши повечето проблеми, които бяха мъчили умовете на най-великите философи през вековете. Той бе леко изненадан от това колко просто всъщност е всичко.
Най-накрая той заспа. Събуди се шест часа по-късно. Бе забравил повечето от блестящите прозрения и ярки решения. Това беше просто невъобразимо. Как е възможно някой да обърка ключовете на вселената? Но той бе успял и май нямаше надежда да се оправи. Раят бе загубен, може би за добро.
Обаче помнеше за лука и морковите и не беше забравил Манджата. Може би не беше точно прозрението, което сам би избрал, ако имаше възможност за избор, но това му бе дадено и той не го отказа. Кордли разбра, може би инстинктивно, че в играта на прозрението човек взима онова, до което се докопа.
На другия ден под проливен дъжд той стигна в Сантандер. Реши да напише весели писма да всичките си приятели, може би дори да се опита да нахвърля един пътепис. Това изискваше пишеща машина. Администраторът на хотела го насочи към един магазин за даване на пишещи машини под наем. Той отиде и откри един продавач, който говореше перфектно английски.
— Давате ли под наем пишещи машини за по един ден? — попита Кордли.
— Защо не? — отвърна продавачът. Той беше с мазна черна коса и тънък аристократичен нос.
— Колко ще ми искате за тази? — посочи Кордли една тридесетгодишна преносима „Ерика“.
— Седемдесет пезети за ден, което прави един долар. Обикновено.
— А сега не е ли обикновено?
— Разбира се, че не, тъй като сте чужденец. За вас сто и осемдесет пезети на ден.
— Добре — каза Кордли и посегна за портфейла си. — Искам я за два дена.
— Освен това трябва да ви помоля за паспорта и депозит от петдесет долара.
Кордли помисли, че е шега.
— Ей, ама аз само ще пиша на нея, няма да се женя.
Продавачът сви рамене.
— Виж, паспортът ми е при администратора на хотела. Не може ли да вземеш вместо него шофьорската ми книжка?
— Разбира се, че не. Трябва да имам паспорта ви, за в случай че решите да се укриете.
— Но защо пък ти трябва паспорта ми плюс депозит? — попита Кордли, чувствайки се вече най-малкото унизен. — Защото всъщност тази машина не струва и двадесет долара.
— Вие може би сте експерт по стойността на употребяваните немски пишещи машини на испанския пазар, а?
— Не, но…
— Тогава, позволете ми, господине, да си работя, както смятам за необходимо. Освен това трябва да знам по какъв начин мислите да използвате машината.
— Да я използвам?
— Разбира се.
Това бе една от онези абсурдни ситуации, които могат да се случат на всекиго в чужбина. Изискванията на продавача бяха неразбираеми, а държанието му обидно. Кордли беше готов да кимне леко, да се обърне и да си излезе.
Тогава си спомни за лука и морковите. Видя Манджата. И изведнъж разбра, че може да бъде какъвто си иска зеленчук.
Той се обърна към продавача. Усмихна му се победоносно.
— Искаш да знаеш как ще използвам пишещата машина ли? — попита той.
— Точно така.
— Ами, честно казано, имах намерение да си я напъхам в носа — каза Кордли.
Продавачът зяпна към него.
— Много успешен метод за кражба — продължи Кордли. — Освен това имах намерение да ти дам откраднат паспорт и фалшиви пезети. Щом идех в Италия, щях да продам машината за десет хиляди долара. Знаеш ли, в Милано има направо глад за пишещи машини. Те са отчаяни и купуват всичко.
— Господине — заговори продавачът. — Вие сте решили да се държите неприлично.
— Точната дума е гадно. Размислих по отношение на пишещата машина. Но позволи ми да те поздравя за владеенето на английски език.
— Учил съм упорито — отбеляза продавачът с лека гордост.
— Очевидно. И въпреки известна слабост, която забелязвам в произношението на Р-овете, успяваш да говориш като венециански гондолиер с разцепена устна. Поздрави от мен семейството си. А сега те оставям на спокойствие да си чоплиш пъпките.