Монологът бе дълъг, но явно бе дошло време за тържественост. Кордли го повтори на английски.
Англичанките го зяпнаха. Старият французин продължи да си яде супата. Скандинавците кимнаха сериозно и започнаха да си събличат саката.
Сервитьорите се посъветваха помежду си. Онзи, който приличаше на Белмондо, заговори:
— Гусине, предизвиквате ни да повикаме полиция.
— Това ще ми спести труда да я повикам аз — отвърна Кордли.
— Гусинът сигурно не желае да прекара почивката си в съда?
— Гусинът обикновено си прекарва почивката там — каза Кордли.
Сервитьорите пак се посъветваха помежду си. После Белмондо се приближи с менюто от 30 франка.
— Цената на поръчката ви ще бъде десет франка, тъй като явно гусинът не може да си позволи повече.
Кордли не обърна внимание на думите му.
— Донесете ми лучена супа, зелена салата и телешко по бургиньонски.
Сервитьорът се отдалечи да даде поръчката. Докато го чакаше, Кордли си пееше тихичко „Танцувай Матилда“. Подозираше, че това ще ги накара да побързат с поръчката. Когато стигна до втория припев „Няма да ме хванеш жив“, Кордли придърпа чинията със супа пред себе си и взе лъжицата.
Настъпи момент на бездиханно очакване. Никой от обядващите не бе напуснал ресторанта. Но Кордли бе подготвен. Той се наведе напред с лъжица готова за загребване и помириса леко супата. В помещението зашепнаха.
— Липсва й нещо — заяви на висок глас Кордли. Той се намръщи и изля супата в телешкото по бургиньонски. Помириса, поклати глава и добави половин филия хляб натрошена на хапки. Помириса отново и добави салатата и съдържанието на комплекта с подправки от масата.
Кордли облиза устните си.
— Не — каза той. — Просто не става.
После обърна съдържанието на чинията върху масата. Беше постъпка, която можеше да се сравни с хвърлянето на кофа фекалии по Мона Лиза. Цяла Франция и по-голямата част от западна Швейцария изпадна в шок.
Без да бърза, но като държеше под око смръзналите се сервитьори, Кордли се изправи и хвърли десет франка в буламача. Отиде до вратата, обърна се и каза:
— Моите поздравления към готвача, който би се справил по-добре като бетонобъркачка. А това, приятелче, е за теб.
Той хвърли измачканата ленена салфетка на пода.
Като един матадор, който обръща гръб на бика след прекрасна серия удари и се отдалечава, Кордли излезе. Поради някаква напълно неизвестна причина сервитьорите не го подгониха, не го убиха и не окачиха мъртвото му тяло на близкия стълб. И така, Кордли измина десет или петнадесет пресечки, като завиваше безразборно. Стигна до алеята „Разходката на англичаните“ и седна на една пейка. Трепереше цял, а ризата му бе подгизнала от пот.
— Но го направих — каза той. — Направих го! Бях безумно нахален, но се измъкнах!
Сега вече наистина знаеше защо морковите действаха по този начин. Скъпи Боже, какво удоволствие, какво невероятно благословено удоволствие!
След това Кордли възвърна добродушието си лесно и без съжаление. Остана такъв до втория ден от пребиваването си в Рим.
Намираше се в колата, която бе взел под наем. Той и още седем други шофьори се бяха подредили пред светофара на булевард „Виторио Емануеле II“. Зад тях имаше може би още двадесетина коли. Всички шофьори форсираха двигателите си и стискаха кормилата с присвити очи, мечтаейки за състезателната писта „Ле Манс“. Всички, с изключение на Кордли, който се любуваше на грандиозната архитектура на центъра на Рим.
Флагчето на квадрати се спусна! Шофьорите натиснаха педалите на газта, опитвайки се да завъртят колелата на немощните си фиатчета, като чупеха зъбите на амбреажите и късаха нервите си. Но пък го правеха бляскаво и с гордост. Всички, с изключение на Кордли, който май беше единственият човек в Рим, който не държеше да спечели състезанието или да спази часа на някаква среща.
Без да бърза, но и без да се бави особено, Кордли натисна съединителя и включи на скорост. Вече бе загубил почти две секунди, нещо немислимо за „Монца“ или „Монте Карло“.
Шофьорът зад него натисна нервно клаксона си.
Кордли се усмихна на себе си. Едно скрито и грозно изражение. Той изключи скоростта, дръпна ръчната спирачка и слезе от колата си. Отиде до задната кола, чийто шофьор беше изсвирил и сега побледнял бърникаше под седалката с надеждата да намери някоя щанга.