— Е? — попита Кордли на френски. — Станало ли е нещо?
— Не, не, нищо — отвърна шофьорът също на френски, което бе първата му грешка. — Просто исках да ви накарам да тръгнете, да освободите пътя.
— Но аз точно това и правех — заяви Кордли.
— Добре де! Всичко е наред!
— Не, не е наред — каза му Кордли. — Мисля, че заслужавам по-добро обяснение по въпроса, защо натиснахте клаксона.
Шофьорът, бизнесмен от Милано, дошъл за празниците с жена си и четирите деца, отвърна с прегракнал глас:
— Скъпи ми господине, вие се забавихте и бавехте всички нас.
— Бавех ли? — попита Кордли. — Та вие натиснахте клаксона си само две секунди, след като светна зелено. Да не би да наричате тези две секунди забавяне?
— Беше много повече — отвърна тихо мъжът.
Сега трафикът се бе задръстил на юг чак до Неапол. Беше се събрала десетхилядна тълпа. Частите на карабинерите във Витербо и Генуа бяха вдигнати под тревога.
— Това не е вярно — заяви Кордли. — Имам свидетели. — Той посочи тълпата, която започна да сочи него. — Ще извикам свидетелите си пред съда. Вие трябва да знаете, че с натискането на клаксона без някаква специална причина в границите на града Рим, сте нарушили законите.
Миланският бизнесмен погледна тълпата, наброяваща вече може би петдесет хиляди души. Мили Боже, помисли си той, ако можеха готите да нападнат отново и да унищожат всичките тези зяпащи римляни! Ако можеше земята да се разтвори и да погребе този откачен французин! Ако той, Джанкарло Морели, би имал един тъп нож, с който да си разреже вените!
Самолети от Шести флот прогърмяха над главите им с надеждата да предотвратят отдавна очаквания преврат.
Собствената съпруга на миланския бизнесмен му крещеше обиди. Тази нощ той щеше да изтръгне затлъстялото й сърце и да го изпрати на майка й.
Но какво можеше да се направи? В Милано би могъл да получи главата на този французин върху тепсия. Но това беше Рим, един южняшки град, непредвидимо и опасно място. Пък и според закона по всяка вероятност той бе виновен, което го поставяше в още по неблагоприятно положение.
— Добре — каза той. — Може би натискането на клаксона наистина не беше необходимо въпреки провокацията.
— Аз настоявам за истинско извинение — упорстваше Кордли.
Откъм изток се зачу тътен. Хиляди съветски танкове настъпваха в боен ред из унгарската пуста, готови да се противопоставят на дългоочакваното навлизане на НАТО в Трансилвания. Във Фоджия, Бриндизи и Бари спря водата. Швейцарците затвориха границите си и бяха готови да взривят проходите към страната си.
— Добре, извинявам се! — развика се миланският бизнесмен. — Съжалявам, че ви предизвиках и съжалявам още повече, че изобщо съм се родил! Извинявам ви се отново! А сега ще се махнете ли, за да мога да умра от инфаркт на спокойствие?
— Приемам извинението ви — каза Кордли. — Не се сърдите, нали? — той се върна в колата си, припявайки си „Застреляй този мъж“ и потегли под възхитените възгласи на милиони.
Войната отново бе предотвратена на косъм.
Кордли стигна до Триумфалната арка на Тит, паркира колата си и под звуците на хиляди тромпети мина под нея. Заслужаваше този триумф, също както навремето Цезар.
Господи, преглътна той, колко гаден бях!
В Англия Кордли настъпи пръстите на една млада дама, когато влизаше през „Вратата на предателите“ в Лондонската кула. Това се оказа нещо като интимен жест. Младата дама се казваше Мейвис. Бе дошла от Шорт Хилс, Ню Джърси и имаше дълга, права, тъмна коса. Тя беше стройна, красива, интелигентна, енергична и имаше чувство за хумор. Имаше си също и някои дребни недостатъци, но те нямат значение за този разказ. Тя позволи на Кордли да я почерпи с чаша кафе. През останалата част от седмицата те бяха неразделни.
— Мисля, че съм се увлякъл — каза си Кордли на седмия ден. Той веднага разбра, че думата, която бе употребил е много слаба. Всъщност бе страхотно и безнадеждно влюбен.
Но какво чувстваше Мейвис? Тя като да не бе съвсем безразлична към него. Възможно беше даже определено да отговаря на чувствата му.
В този момент Кордли изпита едно предчувствие. Разбра, че преди една седмица бе настъпил пръстите на бъдещата си жена и майка на двете му деца, които щяха да бъдат родени и отгледани в къща на няколко нива в Съмит, Ню Джърси, или може би в Милбърн, обзаведена с негорими мебели.
Това може да ви се стори непривлекателно и провинциално, но за Кордли, който нямаше претенции да бъде космополит, бе нещо желано. Така или иначе не всички от нас живеят в Кейп Ферат. Странното е даже, че не всички го желаят.