Този ден Кордли и Мейвис отидоха в резиденцията на Маршъл Гордън в Белгравия, за да разгледат византийските миниатюри. Мейвис беше луда по византийските миниатюри, което всъщност бе нещо съвсем безобидно. Колекцията беше частна, но Мейвис бе осигурила покани чрез местния управител на „Ейвис“, който наистина се бе постарал.
Те пристигнаха в резиденцията на Гордън, представляваща възхитителна сграда в Хъдълстон Мюз, от времето на Регентството. Позвъниха. Вратата бе отворена от иконом в безупречно вечерно облекло. Те показаха поканите. Погледът на иконома и повдигнатите му вежди показаха, че поканите им са второкласни. От онези, които се дават на досадни позьори, твърдящи, че обичат изкуството, пътуващи с намаление за по 17 дена. Това не бяха гравираните първокласни покани, предназначени за Пикасо, Джаки Онасис, Шугър Рей Робинсън, Норман Милър, Чарлз Горен и други подобни, около които се въртеше света.
— О, да… — произнесе икономът. Две думи, които изразиха всичкото му презрение. Лицето му се поизкриви и той изглеждаше като човек, получил неочаквана визита от Чингиз хан и цял полк от неговата орда.
— Миниатюрите — напомни му Кордли.
— Да, разбира се… Но се боя, господине, че в резиденцията „Гордън“ не се допускат мъже без сако и вратовръзка.
Беше тягостно задушен августовски ден. Кордли бе облечен в спортна риза.
— Правилно ли ви чух? — каза той. — Сако и вратовръзка?
— Това е правилото, господине — отговори икономът.
— А не можете ли да направите едно изключение? — попита Мейвис.
Икономът поклати глава.
— Трябва да се придържаме към правилата, госпожице. В противен случай… — Той остави недоизказани опасенията си по отношение на настъплението на простотията, но те увиснаха във въздуха като огромна хромирана табела.
— Разбира се — изрече любезно Кордли. — В противен случай. Значи сако и вратовръзка, така ли? Мисля, че може да се уреди.
Мейвис сложи ръката си върху рамото му.
— Хауърд, да си вървим. Можем да дойдем друг път.
— Глупости, скъпа. Ако ми позволиш да взема шлифера ти…
Той взе белия шлифер, който тя бе наметнала върху раменете си и го облече, като при това спука един от шевовете.
— Ето, приятелче! — обърна се той към иконома. — Така става, нали?
— Мисля, че не — отвърна толкова сухо икономът, че с гласа си можеше да изсуши ангинария. — Във всеки случай остава нерешен въпросът с вратовръзката.
Кордли само чакаше да го изрече. Той измъкна смачканата си носна кърпа и я завърза около врата си.
— Това удовлетворява ли ви? — пропя той, имитирайки гласа на Питър Лори, изпълняващ ролята на господин Мото, която бе харесвал някога.
— Хауърд! Да си вървим!
Кордли не се помръдна, обърнат с усмивка към иконома, който за пръв път откакто се помнеше, се бе изпотил.
— Боя се, господине, че това не е…
— Не е какво?
— Не е точно онова, което се разбира под думите сако и вратовръзка.
— Да не се опитваш да ме убедиш, че освен вратар, си и специалист по мъжко облекло? — изрече с висок и неприятен глас Кордли.
— Разбира се, че не! Но това неподходящо облекло…
— Какво разбираш под „неподходящо“? Да не би човек да трябва да се подготвя три дена напред, само за да може да бъде одобрен от теб?
— Но вие сте облечен в дамски шлифер и сте с измачкана носна кърпа — твърдо изрече икономът. — Мисля, че няма какво повече да говорим.
Той започна да затваря вратата.
— Ако го направиш, скъпи, ще те съдя за клевета и обида. Тук те се приемат за сериозни нарушения, а аз имам и свидетели — заяви Кордли.
Освен Мейвис Кордли бе събрал и една малка, неуверена, но любопитна тълпа.
— Това вече става твърде смешно — заяви икономът, но задържа вратата полуотворена.
— Престоят ти в затвора Уормууд Скръбс може да ти се стори доста по-смешен — заяви му Кордли. — Защото имам намерение да ти предявя обвинение… Не се шегувам.
— Хауърд! — извика Мейвис.
Той отблъсна ръката й и изгледа остро иконома.
— Аз съм мексиканец, макар че идеалният ми английски може да те е заблудил. В моята страна човек по-скоро би си прерязал гърлото, отколкото да остави ненаказана подобна обида. Казваш женска дреха, а? Ей, човече, когато аз нося дрехата, тя става мъжка. Или може би ти намекваш, че съм нещо като обратен, как го казвахте вие, а? Хомосексуалист?
Тълпата, която вече не се държеше толкова скромно, изръмжа одобрително. Никой освен собствения им господар не обича икономите.
— Не съм имал подобно нещо предвид — едва пророни икономът.