— Здравейте — обади се познат глас. — Всичко свърши.
— Точно така — намеси се и друг.
Говореха двете фигури с качулките. Едната беше Файона, другият — Мандор.
— Каквато и да е причината — лека нощ, сладки ми принце — каза Файона.
Опитах се да се изправя. Люк — също. Пробвах да вдигна и меча си. Не можех. Светът отново избледня, а този път ми липсваха и безценни жизнени течности.
— Ще оживея… и ще видите тогава — промълвих аз.
— Коруин — чух далечния й глас. — Не сме толкова виновни, колкото си мислиш. Това беше…
— …за мое собствено добро, бас държа — успях да измънкам, преди мракът да погълне света. Идеше ми да завия, щом осъзнах, че не съм успял да използвам смъртоносното си проклятие.
Събудих се в болничната стая в Амбър. На съседното легло лежеше Люк. И двамата бяхме на системи.
— Ще живееш — каза Флора и пусна китката ми. Беше ми премерила пулса. — Искаш ли сега да ми разкажеш?
— Намерили са ни във фоайето, нали? — попита Люк. — А от Коридора на Огледалата не е имало дори следа?
— Точно така, но все още не искам да споменавам имена — казах аз.
— Коруин — обади се Люк, — когато беше малък, Коридорът на Огледалата често ли се появяваше?
— Не — отговорих.
— Дори и аз като бях малка, почти не се появяваше — добави Флора. — Едва през последните години се активизира. Все едно, че мястото се се пробужда.
— Мястото ли? — попита Люк.
— Явно в играта е влязъл нов играч…
— Кой? — настоях да науча аз. Преряза ме болка.
— Самият Замък, разбира се — отговори ми тя. — Кой друг?