Муни: Ша умиргаш, да знайш…
Кора: Млъкни, бе, кой те има за жив тебе, че ми се метлявчиш из краката, шушумига с шушумига…
Муни: Убичъм тъ ма…
Пастреча: До тук нема нищо за съд, кво стана с гръка, как щеше да забогатееш?…
Кора: Чакай малко, де… И отиваме ние с приятелката на сънито, на „Слънчев бряг“ де… и ги овършахме… Некой път не се виждахме по три дена у бунгалото… Сека по задачи… Гледам от парите си не съм поарчила нищо — така си стоят… Черпене и емоции до небесата… Мислех си, че любовта е с мен насекаде… И да искам, не ма оставя… Ох, е го е пак тоя пич с друга сега се появява… Направо ми бърка у червата… И така, докато срещнах гърка в казиното… Възпитан, такъв притеснен… абе неопитен, а той бил нещо като счетоводител на манастир ли, на манастири ли, на Атон — монах де, ама и него го ударила сачмата и решил да излъже началника си — ама Господ лъже ли се… Заведе ме той у хотела… направо като невиждал… тия тука, корно, морно, ряпа да ядат… Скъса ме… И заранта влезе да се къпе у банята, а аз претършувах джебевете му — само документи… и като бръкнах у куфарчето — ле ле мале, пачка до пачка, половин малко куфарче… Само наденах блузката си и полата си — така без бикини и сутиен и излетех като мачка из каца… Айде у бунгалото, зех си багажа и застанах на пътя за Бургас. Има-нема две минути и един закова спирачките. Казвам му, че съм за Враца и да ме остави на пътя за София… Не, вика, аз съм за Мездра… Още по-добре… Спрехме на една ливада, яз го очаквах тва, не че не съм го очаквала — абе с една дума да си платим пътя… И оня като ме виде, че съм без бикини и сутиен се уплаши и не направи нищо… Смотеняк… Маани друго, ми ме остави в първото село на автоспирката… Аз съм дотук, вика, и отпраши… Уж за Мездра, ма направи завой наобратно… Сигурно е мислил само за оная работа да ме използва и да се върне… Ни знам селото как се казва, ни знам има ли рейс, нема ли — толкова забутано село не бех виждала… Коли колко искаш, ама сам мъж не минава… Викам си, сега я зарезахме… Отидох до селската кръчмичка да питам кога има рейс за София и един ме покани да седна на неговата маса… Селянин та дрънка, ама мен като ме кани некой немое да откажем… Е тва е… От друга страна ме страх за парите — колко ли са, хиляди ли са, милиони ли са… Нещо ме човърка да знам… Тоя пич ми каза, че автобус нема, обаче той има мотор с кош и ше ме закара до некъде, до некакво по-големо село ли град ли, не помним вече… Яз си знам кво ме чака и си викам, ако и тоя се уплаши, че съм без бикини, не мое се приберем до утре до София… Питах го дали има магазин за дрехи, той ми посочи една стаичка срещу кръчмата през улицата пише „смесен магазин“, купих едни гащи, които не бих ги обула никога, ма сега други нема… Нахвърлях багажа си у коша и седнах зад него — оня сви по един земен път, та ме мандраса некъде до три часа след обед… Разбрах аз, че ше се преспива у това загубено село… Отведе ме у тех, вика утре ше фанем сутрешния рейс за София. Уредена къща така, и три песа дремат под лозата, никой нема друг… Как се казва, жива сгода… Добре, ама мен парите ми у главата, страх ме е през нощта да не пребара куфарчето и мислим как да нагласим работата, да не е подозрителна… Викам му да отида да си купя нещо за ядене за из път на другия ден, и вземам с мене и куфарчето. Пътната чанта я оставих… Излизам аз и тръгвам към магазинчето, дето си купих бикините — то там и бикини и хлеб и олио, всичко заедно. Ама нещо ма гложде да знам колко пари има у куфарчето… Па се отбих у селския нужник, па броих, броих, броих, двайсе и шест хиляди долара… Стана ми добре на душата. Купих от магазина кашкавал, салам, една чанта взех и сложих парите на дъното, а отгоре салама, кашкавала, доматите и един леб… Нищо не се вижда… Куфарчето го маам празно… Върнах се, оня ме награби пак и така оставих на пейката под лозата чантата с яденето и парите, а той ме занесе на спалнята… Такъв кеф никой не ми е правил, а може и така да ми се е сторило… по друг начин изглежда оная работа кога носиш двайсе и шест хиляди долара у теб… Мед ти капе на сърцето отвсекъде… И кога излезнахме, чантата я нема… Краката ми се подкосиха. Кучетата подушили салама и развекли сичко — тук малко леб, там обелка от салам. Ма чантата я нема никаква. Па като ударих на рев, оня се виде у чудо кво ми става… Пари ми дава, не знам какво ше ми купи, чак до Враца ше ме закара… Не, та не… Рев, колко ми глас държи… Обиколихме селото, дрънкашите, с един прът той ръчка из барата… Нема и нема… На сутринта пак… нищо… Се си мислим, че ако не бех вързала чантата отгоре, кучетата да са изяли салама и кашкавала, ама да са оставили парите… А те гнявили чантата да измъкнат яденето и къде са я замъкнали, един Бог знае… Преспах още една нощ, и на третата заран рано фанах рейса за София… Прежалих сичко…