Муни: … ставай и бегай бе човек, ни ти требва шведка, ни ти требва, господи помилуй… ей глупавото си е глупаво… не птичка, Пипе, щраус да ти кацне на рамото немаа мое да го фанеш… що на мен не ми се случват такива работи, като на теб и Кора…
Пипето: … яз от хора лежали в дисципа акъл не зимам…
Муни: Е па зимай от такива като поп Герасим…
Поп Герасим: … що кво му е на попа…
Вукадин: А млъкнете да свърши човека, бе… Пипе давай…
Пипето: … побърквам аз в джеба си, повъртам се… Ула, така се казваше шведката, забелязва, че нещо съм неспокоен… Пита ме, аз викам — ааа нищо ми нема… Акъл немое да ми побере откъде са тия пари… Па се напихме като за световно… Правихме кво правихме, прибирам се в осми блок в Студентския град към три часа… гладен, ама така гладен, както само пиян може да бъде гладен…
Пастреча: Парите успели да ги преброиш, бе будала…
Пипето: Сто десетачки… хиляда лева… Беа си пари за онова време…
Кора: То и за сега са си пари… хиляда лева, де да ги имах…
Вукадин: Не си рекла, не си ги изкарала…
Муни: Вуко недей така, не си прав, не дърпай гявола за опашката…
Кора: Лесно, лесно, ма нали знаеш оная приказка… работата ми добра, ама пуста милиция пречи…
Пипето: Ше слушате ли, или ше се халосвате със странични неща… такааа и като се прибирам в осми блок, заключено… бай Слави, портиера го нема никакъв и по едно време ми замирисва на манджа… На пърженко нещо… Викам си, кой ше готви у три часа през нощта, сигурно съм мръднал с акъла… щото миризмата под носа ми… И кво да видиш, от десно на вратата стоварени десетина тави с банички — за бюфета, така ги стоварваха през нощта и продавачката като дойде у шест часа, си ги прибира… Награбих пет шест банички, успех само от една да отхапа и гледам главата на бай Слави се надига от портиерната — събрал неколко стола, спи… И къде, къде да сложа баничките, айде у страничните джебове на сакото, направих го на гъз. Най-напред сегнах да ги сложа у вътрешния джеб, ама ръката ми изтръпна като се сетих за парите… Отвори бай Слави, влизам аз и съм толкова пиян, че съм забравил, че асансьора ходи до предпоследния етаж, а аз живея на последния… натискаш дванайстия, ама отиваш до единайстия… повреден нещо… И така аз се отправям към номер 1214, ама всъщност отивам към 1114… натискам бравата, заключено. Аз знам, че ние не заключвахме никога, само вътрешните стаи по некой път… Чукам, аз викам по име съквартиранта, никой не отваря… мисля си, тоя е вкарал некоя от групата за идеологическа диверсия и сега се крие, да не го види некой и да го натопи за връзки със западняци… ма аз навън ли да спим?… Знаех, че колегите от другата стая ги немаше — ще спа у тяхната стая, па тоя да прави кво иска с идеологическата диверсия… И като се изсилих, та отхвръкна вратата с половината каса, и в това време от двете стаи излизат по нощници четири немкини… унте, бунте, шайзе, майзе, нищо не разбирам, но идвам в съзнание какво съм направил, сещам се за асансьора… Гърлото ми пресъхна… Увиснах като напикано мушкато, леко, леко по стълбите, та горе… И таман влизам и съквартиранта скочи… Така и така казва некой ми е откраднал сакото с хиляда лева, баща ми ги даде да ги предам на чичо си. Отидох и обадих в милицията в десети блок. Накараха ме да пиша оплакване… И като светнах лампата, оня си позна сакото и скочи като пружина от леглото… Къде са вика парите… Спокойно, бе чакай викам тук са парите… Грешка е станала… Бехме си купили едни и същи костюми от ЦУМ… И аз да взема неговото сако… Панталона мой, сакото негово… Успокои се човека… И като се почна на другия ден, то не беше влачене по милиции, то не беха разпити, една кофа мастило изписах…
Изкараха ме, че съм искал да изнасиля четири немкини… Абе, хора викам, аз булдозер ли съм, кво съм, как ше изнасиля четири немкини… Спаси ме само повредения асансьор и номерацията на стаите, беха с еднакво разположение… Некой свестен човек от милицията е повервал и ме оставиха, ама управата на блока ме изгони… И решавам аз да напусна милата социалистическа Родина… Ама как, пари нема, нашите немат пари да ме издържат на квартира, а у Швеция жена като слънце… Подпитвам тоя, подпитвам оня и разбрах, че некой се е привързвал отдолу за осите на пътническия влак за Белград и е успел да избега… Ама нали требва да знаеш устройството на вагоните. Хващам се аз на сточна гара товарач и се завирам по цел ден отдолу, зяпам, мера, кроя, ония ми се чудат на акъла… И установих, че таа работа е възможна. Измерих, растоянието помежду местата, дето може да се закачат куки… И направих нещо като люлка от ленени колани с куки накрая… Хванах рейса за Драгоман, три дена, чаках, оглеждах, мерих колко престои има и на третия ден се мушнах под пети вагон на международния влак… Пътуваме… Не мога да разбера минали ли сме, не сме ли в Югославия… На развиделяване видех ботуши на некакъв полицай ли, военен ли, ама не нашенски и разбрах, че съм у сръбско… Заглеждам се отдоле за по-хубав перон, значи по-голема гара — по-голем престой… И на една гара се изсулих, оставих люлката да се влачи отдоле… Имах петдесетина долара — заплатата ми от работата на сточна гара, бех ги обменил за долари… И си викам ше пийна една бира да се успокоя, па тогава ше хода у полицията да се предавам… Влезнах в една кръчмица и от дума на дума казвам на един сърбин, какъв съм, що съм… А той, момче вика, ти си загазил, знаеш ли колко са върнати от овде… За един такъв като тебе, Живков дава едно теле на Тито… Загазил си много, ми ако можеш некак се прибирай обратно без да те усетят… Изтръпнах, ни напред, ни назад… дай лев да влезеш, дай пет да излезеш…