Выбрать главу

— В битка? — възкликна невярващо Севанна, преди да си даде сметка как звучи това. Щом тя можеше да отхвърли древния обичай, естествено и онези заслепени от слънцето глупци на юг, които все още се наричаха айилци, можеха да го направят. Но не го беше очаквала. Несъмнено Сорилея ги беше довела — тази старица напомняше на Севанна за каменна лавина по планински склон, помитаща всичко пред себе си. — Трябва незабавно да ги нападнем. Няма да получат Ранд ал-Тор. Нито ще провалят отмъщението ни заради Десайне — добави тя към слисаната Риале.

— Но те са Мъдри! — каза невярващо другата жена и Севанна усети горчивината в гласа й. Достатъчно лошо беше, че Мъдрите се бяха включили в битката, но едни Мъдри да нападат други — това бе повече, отколкото Риале можеше да понесе. Беше се съгласила, че Десайне трябва да умре — как иначе щяха да бъдат тласнати другите Мъдри, да не говорим за алгай’д’сисвай, да нападнат Айез Седай, нещо, което бяха длъжни да направят, за да се докопат до Ранд ал-Тор и с него — до целия Айил, — но това все пак беше станало тайно, в обкръжението само на жени със същата нагласа. А това щеше да бъде пред очите на всички. Глупачки и страхливки, всички до една!

— Тогава сразете онези врагове, които можете да се осмелите да нападнете, Риале. — Натърти на всяка дума с колкото можеше повече укор, но Риале само кимна, намести шала си, още веднъж изгледа копието в ръцете на Севанна, след което хукна да заеме мястото си на бойната линия.

Сигурно имаше начин да накара Мъдрите да се задвижат. По-добре беше да нападнат с изненада, всичко щеше да е по-добре, стига да не допуснеше да измъкнат Ранд ал-Тор от ръцете й. Защото това бе нещо, което нямаше да замени заради никоя жена, способна да прелива и да прави каквото й се каже. Нещо, което нямаше да замени и с възможността да бъде сега на някоя височина, от която да може да вижда добре как върви битката.

Стиснала копието и поглеждайки нащрек към вълците — тях поне виждаше как или избиват мъже и жени в кадин-сор, или сами гинат — тя отново подхвана насърчителните си призиви. На юг сред Шайдо започнаха да падат повече огньове и мълнии отпреди, но тя не забелязваше някаква съществена разлика. Битката продължаваше да се вихри с нестихваща сила.

— Копия, на щурм! — крещеше тя. — На щурм, копия! — Сред разбърканите алгай’д’сисвай не можеше да отличи глупците, овързали червения парцал на слепоочията си и нарекли себе си сисвай-айман. Навярно бяха твърде малко, за да променят хода на битката. Групичките влагоземци определено изглеждаха малобройни и пръснати надалече една от друга. Пред очите й една от тях бе погълната, конете заедно с хората, от вълната мушещи копия. — На щурм, копия! На щурм! — Възбудата изпълни гласа й. Макар Айез Седай да бяха призовали сто хиляди вълци, дори Сорилея да бе довела хиляда Мъдри и сто хиляди копия, днес Шайдо все едно щяха да удържат победа. Шайдо и тя самата. Севанна, от Джумай Шайдо, щеше да се превърне в име, запомнено завинаги.

Изведнъж сред суматохата на битката отекна глух тътен. Сякаш дойде от всички посоки, дори откъм фургоните на Айез Седай, но нищо не й подсказа дали те го бяха предизвикали, или Мъдрите. Не обичаше тя неща, които да не разбира, но нямаше да се унизи да попита Риале или другите и да издаде невежеството си. И липсата на уменията, които притежаваха всички тук, освен нея. Не че това щеше да има някакво значение помежду им, но другото, което не обичаше, бе другите да притежават мощ, каквото на нея й липсва.

Проблясък на светлина сред множеството на алгай’д’сисвай, усещането за нещо, което се извърна сякаш, привлече взора й, но когато се обърна да погледне, там нямаше нищо. После то се повтори — някакво мигновено проблясване, уловена с крайчеца на окото, и отново, когато се извърна, не видя нищо. Твърде много неща, които не проумяваше.

Без да спира да крещи, тя изгледа бойния ред на Мъдрите. Някои изглеждаха раздърпани, забрадките им се бяха смъкнали и дългите им коси се вееха свободно, полите и блузите им бяха покрити с пръст и изпоцапани. Десетина се бяха проснали в редица, изнемощели и стенещи, други седем-осем бяха клекнали, покрили лицата си с шалове. Тези, които я интересуваха, бяха все още стоящите на нозе. Риале и Аларис, с нейната необичайно черна коса — стори й се объркана. Сомерин, дръзнала да носи блузата си съвсем разхлабена и показваща по-пищна гръд дори от тази на самата Севанна, и Мейра, с издълженото й лице, по-мрачно от всякога. Трътлестата Тион, мършавата Белинде и Модарра, висока колкото повечето мъже.