Ако самият той беше поне с двадесет години по-млад, навярно щеше да заиграе повече в същинската й игра. Дълги години на вдовство се бяха проточили зад него, а лорд-капитан командирът на Чедата на Светлината имаше малко време за удоволствия с жени, твърде малко време му оставаше за каквото и да било, освен да бъде лорд-капитан командирът. С двадесет години по-млад да беше — е, двадесет и пет, да речем и ако тя не беше обучавана от вещиците в Тар Валон. Лесно беше да забрави това в присъствието й. Бялата кула беше мръсно гнездо на порока и на Сянката и Мургейз бе невъзвратимо покварена от това. Радам Асунава, Великият инквизитор, щеше без колебание да я осъди заради месеците, прекарани в Бялата кула, и да я обеси тутакси, стига той да му позволеше. Ниал въздъхна със съжаление.
Мургейз съхрани победоносната си усмивка, но големите й очи огледаха лицето му с нескрита проницателност. Той напълни бокала й, както и своя, с вино от сребърната каничка, поставена в голямата купа със студена вода от разтопените вече бучки лед.
— Милорд Ниал… — Колебливостта бе съвсем точно премерена, тънката длан, наполовина протегната през масата към него, вложената почит в обръщението. Допреди време го беше наричала просто Ниал, с презрението, с което можеше да се обърне към някой пиян коняр. Колебливостта щеше да е съвсем добре премерена, стига той да не й беше взел вече мярката. — Милорд Ниал, вие, разбира се, бихте могли да призовете Галад в Амадор, за да мога да го видя. Само за един ден.
— Съжалявам — отвърна той спокойно, — но задълженията на Галад го задържат на север. Би трябвало да се гордеете — Галад е един от най-добрите млади офицери сред Чедата. — Доведеният й син можеше да се окаже добър лост, който да използва, ако се наложеше, лост, който сега използваше най-добре с това, че държеше младежа на разстояние. Галад наистина беше добър офицер, може би най-добрият от постъпилите в ордена на Чедата по времето на Ниал, и не беше нужно клетвата му да се подлага на изпитание, след като разбере, че майка му е тук като „почетна гостенка“.
Само лекото присвиване на устните, бързо заличено, издаде разочарованието й. Не за пръв път му отправяше тази молба, нямаше да бъде и последният. Мургейз Траканд нямаше да се предаде само защото бе повече от явно, че е победена.
— Както кажете, милорд Ниал — отвърна тя така кротко, че той едва не се задави с виното си. Покорството й, постигнато с видимо усилие, трябваше да е някаква нова тактика. — Само една майчина…
— Милорд капитан-командире? — отекна от прага дълбок кънтящ мъжки глас. — Боя се, че ви нося важни новини, които не могат да чакат, милорд. — Абдел Омерна бе застанал на вратата в късия си бял плащ със златно везмо на лорд-капитан на Чедата на Светлината, висок, с грубо дръзко лице, оградено с бели бакенбарди, с тъмни, хлътнали очи, умислен. На пръв поглед от него лъхаше безстрашие и властност. И глупост, от втори.
При вида на Омерна Мургейз се овладя и се сви в себе си, толкова бързо и недоловимо, че повечето хора нямаше и да забележат. Като всички други, и тя вярваше, че той е надзорникът на шпионската агентура на Чедата — мъж, вдъхващ страх почти колкото Асунава, ако не и повече. Дори самият Омер на не знаеше, че служи само за прикритие, за да отвлича погледите от истинския надзорник на шпионите, човек, известен само на Ниал. Себбан Балвер, мършавият като тояга дребен секретар на Ниал. Прикритие или не, понякога по нещо полезно минаваше и през ръцете на Омерна. В редки случаи — нещо ужасно. Ниал не хранеше съмнение какво му носи този път — нищо освен появата на Ранд ал-Тор пред градските порти нямаше да го накара да се натрапва така. Светлината дано дадеше всичко това да е плод на лудостта на някой парцалив търговец.
— Боя се, че играта ни за тази сутрин привърши — обърна се Ниал към Мургейз и се изправи. Когато и тя стана, й се поклони изискано и тя отвърна със сдържано кимване.
— До тази вечер, може би? — В гласа й все още се долавяше онази нотка на кротост. — Стига да благоволите да вечеряте с мен?
Ниал прие поканата, разбира се. Все още не знаеше накъде клони с тази нова тактика — във всеки случай не и натам, накъдето и един тъпак щеше да се досети, в това беше сигурен — но щеше да е забавно да го разбере. Тази жена беше пълна с изненади. Колко жалко, че бе обучавана от вещиците.