Нямаше какво много да се види освен голата трева и малките, пръснати групи дървета. Вятърът продължаваше да духа силно, понесъл вълни прах. Тук-там леко помръдване сред гънките между плоските хълмове издаваше движещи се мъже. Сигурен беше, че са айилци. Твърде добре се сливаха с терена, за да са Младоци. Светлината дано дадеше да са се спасили повече от тези, които бе успял да поведе със себе си.
Беше глупак. Трябваше да убие ал-Тор; трябваше да го убие. Но не можеше. Не защото той бе Преродения Дракон, а защото бе обещал на Егвийн да не вдига ръка срещу ал-Тор. Тя бе напуснала Кайриен, като му бе оставила само едно писъмце, което той бе прочитал и препрочитал, докато хартията не започна да се къса по гънките, и нямаше да се изненада, ако се окажеше, че е отишла да помогне по някакъв начин на ал-Тор. Думата си не можеше да прекърши на две, не и към жената, която обичаше. Думата си пред нея — никога. Каквото и да му струваше. Надяваше се, че тя ще приеме компромиса, който беше направил със собствената си чест — не бе вдигнал ръка да му навреди, но не бе вдигнал ръка и да му помогне. Светлината дано дадеше тя никога да не го помоли и за това. Казваха, че от любовта мъжкият ум помръква, и той самият беше доказателство за това.
Изведнъж той притисна далекогледа към окото си — някаква жена препусна в галоп на висок черен кон на откритото. Не можа да различи лицето й, но никоя слугиня нямаше да носи рокля за езда. Значи поне една Айез Седай бе успяла да се спаси. Щом Сестри можеха да се измъкнат от този капан живи, значи и още Младоци щяха да успеят. И той може би щеше да успее да ги намери преди айилците да ги избият на малки групи. Но най-напред трябваше да предприеме нещо за тази Сестра. В много отношения можеше да мине и без нея, но да я остави така сама, да я порази навярно някоя сестра, без да я види, не можеше да си позволи. И тъкмо когато понечи да се изправи и да и махне, конят се препъна и падна и Сестрата прелетя през главата му.
Гавин изруга и после отново изруга, когато видя през далекогледа стрелата, щръкнала от черния хълбок на животното. Огледа припряно хълмовете и през зъбите му се процеди нова ругатня. Поне двайсетина забулени айилци се бяха изправили на едно било и се взираха към падналите кон и ездачката — бяха на по-малко от сто крачки от Айез Седай. Сестрата се изправи неуверено. Ако бе запазила разсъдъка си и можеше да приложи Силата, айилците нямаше да могат да й навредят — а ако не, можеше да се скрие от стрелите им зад падналия кон. И все пак той трябваше да направи нещо… Гавин се отдръпна пълзешком от билото, за да не го видят айилците, и се изпързаля надолу по склона, чак до хората си.
Беше повел на юг петстотин осемдесет и един Младоци, всички, които се бяха обучили достатъчно, за да могат да напуснат Тар Валон — но сега в дола го чакаха само двеста от тях, всички яхнали конете си. Преди бедствието да се стовари над Думайски кладенци, той беше сигурен, че има някакъв заговор, целящ той и Младоците да измрат и да не се върнат в Бялата кула. Защо той не разбираше, както не разбираше и дали това коварство произтича от Елайда, или от Галина, но до голяма степен то бе успяло, макар и не точно по начина, по който беше замислено. Нищо чудно, че щеше да предпочете да продължи без никаква Айез Седай, стига да имаше избор.
Той се спря до един млад ездач. Млад, каквито наистина бяха всички Младоци — повечето от тях се бръснеха по веднъж на три дни, а мнозина все още само се правеха, че имат нужда от бръснене — но Джисао носеше знака със сребърната кула на яката си, отличаваща го като ветеран от битката в деня, в който бе свалена Сюан Санче. Беше един от онези, които можеха да минат и без бръснача повечето утрини; тъмните му очи обаче сякаш бяха на мъж с тридесет години по-възрастен. А как изглеждаха собствените му очи, Гавин можеше само да се чуди.
— Джисао, имаме една Сестра, която трябва да измъкнем от…
Стотината айилци, затичали се по ниската височина на запад, се дръпнаха изненадани при вида на Младоците, но нито изненадата, нито превъзхождащият ги брой на Младоците ги задържаха дори за миг и те нападнаха. Но макар айилците да знаеха как да се бият с конници, Младоците също бързо бяха научили горчивия урок как да се бият с айилци — мудните ученици не оцеляваха за дълго в редиците им. Някои от тях носеха по-тънки пики, завършващи с една стъпка и половина стоманено острие, с напречен предпазител, пречещ на острието да прониква много дълбоко, и всички можеха да използват мечовете почти като майстори на меча. Така че сега влязоха в схватката по двама и по трима, като всеки пазеше гърба на другия — и държаха конете си така, че айилците да не могат да прережат сухожилията им. Само най-бързите айилци успяха да проникнат сред този кръг от бляскаща стомана. Обучените за война коне сами по себе си бяха оръжие — разбиваха черепи с копитата си, сграбчваха мъже със зъби и ги разтърсваха като псета, захапали плъхове. Конете цвилеха и се сражаваха, а мъжете пъшкаха от усилие, крещяха трескаво, обладани от беса на битката, с онова настървение, подсказващо, че още са живи и че са готови да доживеят до следващия изгрев дори да трябва да газят до кръста в кръв. Крещяха и убиваха, крещяха и гинеха.