Гавин обаче нямаше време нито да види всичко това, нито да слуша. Оказал се единственият спешен Младок, той привлече вниманието. Три фигури в кадин-сор се промушиха между конниците и се понесоха срещу него с насочени копия. Сигурно бяха решили, че е лесна плячка — трима срещу един. Това ги заблуди. Мечът му плавно напусна ножницата си и също така плавно се понесе от „Спускането на сокола“, през „Лозата, обгръщаща дъба“, към „Лунния изгрев над езерата“. На три пъти усети отката в китките си, когато острието срещна плът, и тримата забулени айилци един след друг рухнаха на земята. Това обаче, което му излезе насреща веднага след тях, се оказа по-друга работа.
Длъгнест тип, извисяващ се с повече от една педя над него. И се движеше като змия. Копието му бясно се развъртя, докато щитът му се понасяше напред и се накланяше светкавично, за да посрещне ударите на меча със сила, която Гавин усети в мишците си. „Танцът на горската яребица“ преля във „Въздушната гънка“, тя — във „Ветрилото на придворната дама“, но айилецът посрещна всичко това с цената само на една драскотина през ребрата, докато Гавин получи дълбок прорез в бедрото — само ловкото извъртане в последния миг го спаси.
Двамата закръжиха един срещу друг, забравили за всичко, което ставаше наоколо. Топла кръв бликна по крака на Гавин. Айилецът направи лъжливо движение, за да го извади от равновесие, после отново. Гавин затанцува от стойка в стойка, ту вдигнал меча високо над главата си, ту снишил го, с надеждата противникът му да се разкрие.
Накрая сляпата случайност реши изхода. Айилецът изненадващо залитна и Гавин мигом го прониза в сърцето — и чак после видя блъсналата се в противника му конска задница.
Някога щеше да изпита съжаление — израсъл беше с вярата, че когато двама мъже се бият, двубоят им трябва да протече честно и чисто. Но над половината година, изживяна в битки и единични схватки, го бе научила на разум. Той стъпи на гърдите на айилеца и с рязко дръпване измъкна острието. Съвсем не галантно, но бързо. В битка мудността бе равна на смърт.
Само че след като освободи меча си, се оказа, че вече не се налага да бърза. Около него лежаха мъже, Младоци и айилци. Някои стенеха, други бяха мъртви, а останалите живи айилци тичаха на изток, подгонени от двайсетина Младоци, включително неколцина, които вече трябваше да знаят достатъчно и да мислят с главите си.
— Стой! — извика той. Ако тези идиоти си позволяха да бъдат отцепени, айилците щяха да ги изпосекат като месо за кучета. — Прекрати гонитбата, казах! Спрете, да ви изгори дано! — Младоците с неохота дръпнаха юздите и спряха.
Джисао спря пръв. Острието на меча му беше почервеняло от кръв.
— Ама те бягат, милорд! — викна той.
Гавин хвана юздите на дорестия си жребец и се метна на седлото, без да си направи труд да прибере оръжието в ножницата. Нямаше време и да види кои са мъртви и кои ще оцелеят.
— Оставете ги. Трябва да спасим онази Сестра. Хал, задръж отряда си и се погрижете за ранените. И внимавайте с айилците — това, че умират, още не значи, че са се предали.
Схватката не беше продължила дълго, но предостатъчно, колкото и кратка да беше. Когато стигна до гребена на хълма, Гавин видя само мъртвия кон. Огледа околността с далекогледа, но от Сестрата нямаше и следа, нито от айилци или нещо друго живо. Единственото, което се движеше, бе вдигнатият от вятъра прах и някаква рокля на земята до коня — мяташе се при всеки порив на вятъра като жива. Жената бе изчезнала.
— Не може да е стигнала далече, дори да тича с всичка сила. Можем да я намерим, ако се развърнем.
— Ще я потърсим, след като се погрижим за ранените — отвърна твърдо Гавин. Нямаше да изостави хората си при толкова много бродещи наоколо айилци. Оставаха само още няколко часа до залез, а дотогава трябваше да вдигне укрепен стан на някое било. Сигурно щеше да е добре да намери някоя Сестра — все някой щеше да се наложи да обясни погрома пред Елайда и беше за предпочитане да го направи някоя Айез Седай, а не той.
Гавин въздъхна и подкара дорестия жребец надолу, за да види каква цена е платил този път на касапина. Това беше първият му урок като воин — че винаги трябва да плащаш на касапина. Имаше чувството, че скоро сметките ще станат още по-големи. Пред това, което предстоеше, светът скоро щеше да забрави за Думайски кладенци.