ГЛАВА 1
Велики Чазалайн
Колелото на времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна отминал, сред могъщите гори на Бремския лес се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.
На североизток задуха вятърът, докато изпепеляващото слънце се издигаше високо сред безоблачно небе. На североизток, през изсъхнали дървеса с кафяви листи и оголени клони, през пръснати надалеч едно от друго селца, над които въздухът трептеше в знойна мараня. Не носеше този вятър облекчение, нито намек някакъв за дъжд, а камо ли за сняг. Задуха на североизток, подминавайки древна арка от съвършено изваян камък, която според някои бе вход към някогашен велик град, а според други — паметник в чест на отдавна забравена битка. Само изтрити от дъжд и вятър нечетливи резки личаха по масивните камъни, неми свидетели на забравената слава на приказната Кореманда. Няколко фургона се тътреха недалеч — тълпата край тях засланяше очи от праха, вдиган от конските копита и колелета на фургоните и понасян от вятъра. Повечето хора нямаха представа накъде вървят — знаеха само, че светът около тях се преобръща главоломно и че иде краят на всякакъв ред, поне там, където той все още не е рухнал. Боязън тласкаше някои от тях, докато други се нижеха по пътя, привлечени от нещо, което все още не можеха да предвидят, нито да проумеят. И повечето от тях изпитваха и страх.
А вятърът продължи напред над сиво-зелената река Еринин, накланяйки корабите, все още каращи стока на север и на юг — търговията трябваше да върви дори и в дни като тези, макар никой да не беше сигурен къде ще е безопасно да търгува. На изток от реката лесовете взеха да оредяват и да отстъпват на ниски вълнисти хълмове, покрити с кафява, изсъхнала като прахан трева и нарядко осеяни с малки купчинки дървета. Над едно от тези хълмчета се виждаше кръг от фургони, много от които — с обгорени платнища или съвсем изгорели, с оголени железни обръчи. На един прът, привързан на един такъв обръч, се вееше пурпурно знаме с черно-бял диск в средата. Знамето на Светлината, както го наричаха някои, или знамето на ал-Тор. Други му бяха дали по-мрачни имена и потръпваха, докато ги шепнеха. Вятърът накара знамето да заплющи и отмина, сякаш зарадван, че е избягал.
Перин Айбара седеше на земята, опрял широката си гърбина на колелото на един от фургоните. Съжали, че вятърът отмина толкова бързо. За миг бе станало малко по-хладно. А и вятърът от юг бе отвял миризмата на смърт от ноздрите му, миризма, напомняща му къде би трябвало да е сега — последното място, където му се искаше да бъде. Много по-добре му беше тук, сред фургоните, с гръб, обърнат на север. Тук поне донякъде можеше да забрави. Вчера оцелелите фургони бяха извлечени на билото на хълма, след като мъжете най-сетне намериха в себе си малко повече сили от това само да благодарят на Светлината, че все още дишат. А сега слънцето отново се катереше нагоре и с него — и зноят.
Той раздразнено почеса късата си къдрава брада — колкото повече се потеше, толкова повече го сърбеше. Пот се лееше по лицето на всички мъже наоколо — на всички, освен на айилците, а най-близката вода беше поне на миля оттук на север. Но същото бе и с преживения ужас, и с миризмите. Повечето го смятаха за добра замяна. Да, трябваше вече да стане и да се заеме със задълженията си, но не можеше да се размърда. Днес беше Велики Чазалайн и у дома, в Две реки, щеше да се пирува цял ден и да се танцува цяла нощ; Денят на възпоминанието, когато човек трябваше да си припомня само хубавите неща от своя живот, и всеки, който изречеше гласно някое оплакване, щеше бързо да се намери с ведро вода, нахлупено на главата му, за да отмие лошия късмет. Нещо, което никой не би пожелал, когато времето е студено, както вече трябваше да е; сега обаче едно ведро вода щеше да е истинска наслада. Помисли си и друго — че ще е невероятно трудно да измъкне от ума си някакви хубави мисли. Вчера бе разбрал някои неща за себе си. Или навярно едва тази заран, след като всичко беше свършило.
Все още можеше да усети някои от вълците, едва шепа от онези, които бяха оцелели и сега бяха тръгнали по своя път някъде другаде, далеч оттук, далеч от човеците. Вълците все още бяха тема за приказки из стана, повод за разсъждения откъде може да са се появили и защо. Някои вярваха, че ги е извикал Ранд. Повечето смятаха, че са го сторили Айез Седай. Самите Айез Седай не казваха какво мислят. Вина откъм вълците не идеше — станалото — станало, — но той не можеше да понесе техния фатализъм. Дошли бяха, защото той ги бе призовал. Раменете му, достатъчно широки, за да го направят да изглежда по-нисък, отколкото беше, се бяха смъкнали от бремето на отговорността. От време на време дочуваше други вълци, от тези, които не бяха се притекли, да гълчат онези, които бяха: „Видяхте ли какво става, когато се забъркате с двуногите!“ Нищо друго не можеше и да очаква.