— Гаул ми го обясни, Ейрам. Знаеш какво е гай-шайн, нали? За джи-е-тох, за службата една година и един ден и прочие? — Ейрам кимна, което беше добре, защото и самият Перин не знаеше много. Обясненията на Гаул за обичаите на Айил в повечето случаи го объркваха още повече. Гаул като че ли винаги смяташе, че всичко се подразбира от само себе си. — Значи гай-шайн не могат да носят това, което може да носи един алгай’д’сисвай — това ще рече „бойци с копие“ — добави той, след като Ейрам се навъси въпросително. Изведнъж се усети, че е забил поглед право в една от Шайдо, затичана общо взето накъм него — висока млада жена и хубавичка, въпреки дългия тънък белег на бузата и още няколко други по други места. Много хубавичка и много гола. Той се окашля грубо и извърна очи. Усети, че се изкривява. — Все едно, точно за това те са… така, както са. Гай-шайн, както знаеш, носят бели роби, а тук нямат такива. Просто такъв им е обичаят. — „Да го изгори дано Гаул с неговите обяснения. Можеха все пак да ги покрият с нещо!“
— Перин Златооки — каза женски глас зад гърба му. — Карахюин ме праща да те питам дали искаш вода. — Ейрам се изчерви и се обърна с гръб.
— Не, благодаря. — Перин нямаше нужда да се обръща, за да разбере, че е същата златокоса Шайдо. Продължи да гледа в празното, в друга посока. Айилците имаха странно чувство за хумор, а Девите на копието — Карахюин беше Дева — съвсем странно. Те бързо бяха забелязали как влагоземците реагират на Шайдо — трябваше да са слепи, за да не го забележат — и изведнъж започнаха да пращат гай-шайн при влагоземците по всеки повод и само дето не се търкаляха по земята от смях при изчервяванията, заекванията и виковете им. Сигурен беше, че в момента Карахюин и приятелките й го гледат отнякъде. Това беше може би десетият път, в който му пращаха жени гай-шайн да го питат дали иска вода, дали може да им услужи с брус или някоя друга подобна глупост.
Изведнъж го порази една мисъл. Майенците рядко биваха притеснявани по този начин. Шепа от кайриенците явно се наслаждаваха на гледката, макар и не толкова открито. Колкото майенците, както и неколцина от по-възрастните мъже от Две реки, от по-печените. При никого от тях вече не пращаха гола жена с лъжливо подпитване, доколкото бе забелязал. Тези, които най-много реагираха, от друга страна… На един кайриенец, който се беше развикал най-гръмко да спазват приличие, и на двама-трима от по-младите мъже от Две реки, които бяха започнали да заекват и толкова се изчервиха, че изглеждаха готови да се разтопят, им извадиха душите, докато не вдигнаха ръце и не избягаха от фургоните…
Перин с усилие вдигна очи към лицето на гай-шайн. Към очите й. „Съсредоточи се върху очите й“ — помисли си той панически. Бяха зелени и големи, и съвсем не кротки. Мирисът й беше на чиста ярост.
— Предай благодарностите ми на Карахюин и й кажи, че можеш да намажеш резервното ми седло, ако няма нищо против. И че нямам чиста риза. Ако не е против, да вземеш да ме поизпереш малко?
— Няма да е против — отвърна айилката, обърна се и се затича нанякъде.
Перин бързо извърна очи настрани, въпреки че образът й се задържа в главата му. Светлина, Ейрам беше прав! Но ако имаше късмет, щеше да сложи край на тези досадни посещения. Трябваше да го обясни на Ейрам и на мъжете от Две реки. Навярно и кайриенците щяха да се вслушат.
— Какво ще правим с тях, Перин? — Ейрам продължаваше да гледа настрани, но вече не говореше за гай-шайн.
— Това Ранд да го решава — отвърна бавно Перин, но задоволството му секна. Колкото и странно да беше, че смята обикалящите наоколо голи хора за дреболия, това все пак беше по-сериозният проблем. И никой не отбягваше толкова упорито, колкото него, онова, което се намираше в северната част на бивака.
До отсрещната страна на кръга от фургони на земята седяха двайсетина жени. Всички облечени за път, много от тях в коприна, повечето с леки ленени пелерини да ги пазят от прахоляка. И капчица пот не се виждаше по лицата им. Три от тях изглеждаха толкова млади, че можеше да ги покани на танц, ако не беше женен за Файле.
„Ако не бяха Айез Седай, впрочем“ — помисли си той кисело. Веднъж беше танцувал с една Айез Седай и едва не си глътна езика, когато се усети кого върти в ръцете си. При това тя минаваше за приятелка, доколкото една Айез Седай можеш да я наречеш „приятелка“. „Колко ли нова трябва да е една Айез Седай, та да можеш да й дадеш възраст?“ Другите изглеждаха лишени от възраст, разбира се — човек можеше да ги вземе за двадесет и няколко годишни, обаче и за четиридесет — впечатлението се менеше при всеки поглед и човек не можеше да е сигурен. Това показваха лицата им, нищо, че някои имаха сиви кичури в косите си. На една Айез Седай просто не можеш да й определиш годините. При тях в нищо не можеш да си сигурен.