Старият пак се изплю, този път по-шумно. И изобщо не си направи труд да сниши гласа си. Джондин винаги казваше това, което му е на ума — още една причина за недобрата му слава.
— По-добре всичките да бяха измрели вчера, момче. Ще има да си патим сега затова. Помни ми думата, ще има да си патим.
Перин изключи останалата част от разговора им, което никак не беше лесно при острия му слух. Първо Ейрам, сега пък Джондин и Тод, макар и не толкова направо. „Да го изгори дано тоя Джондин!“ Пред този мъж дори Мат щеше да изглежда трудолюбив, но щом кажеше нещо, значи и други си го мислеха. Никой мъж от Две реки нямаше да посегне драговолно да навреди на жена, но кои ли още желаеха смъртта на пленените Айез Седай? И кой ли можеше да се опита да постигне желанието си?
Той огледа притеснено кръга от фургони. Мисълта, че може да му се наложи да защити пленените Айез Седай, не му беше никак приятна, но не можеше да избяга от нея. Не изпитваше нежност към никоя Айез Седай, най-малкото пък към онези там, но беше израснал с никога изричаната на глас увереност, че един мъж е длъжен да се изложи на риск, за да защити една жена, стига тя да му позволи; дали я харесва, или дали изобщо я познава, беше без значение. Вярно, една Айез Седай можеше да овърже всеки мъж на девет възела и да го хвърли на заколение за идущия празник, но отрязани от Силата, те ставаха като всички други. Точно това го мъчеше всеки път, когато ги погледнеше. Двайсет Айез Седай. Двайсет жени, които може би не знаеха как да се защитят, лишени от силата.
Той огледа пазещите ги Аша’ман — лицата им бяха сурови и мрачни като самата смърт. Освен на тримата, които надзираваха усмирените жени. Те се стараеха да изглеждат строги като останалите, но под това тяхно усилие се долавяше нещо друго. Задоволство навярно. Само да можеше да се приближи малко до тях, да им хване миризмата. Всяка Айез Седай представляваше заплаха за Аша’ман. Обратното сигурно също беше вярно. Навярно щяха само да ги усмирят. От малкото, което беше схванал, усмиряването на една Айез Седай беше равносилно на убийство, само дето оставаха още няколко години преди тялото да грохне.
Какъвто и да беше случаят, реши той неохотно, трябваше да остави Аша’ман на Ранд. Те разговаряха само помежду си и Перин се съмняваше, че ще слушат някой друг освен Ранд. Въпросът бе в това какво щеше да им каже Ранд? И какво трябваше да направи Перин, ако кажеше нещо нередно?
Той изтласка и този проблем от ума си и се почеса по брадата. Кайриенците изглеждаха твърде изнервени от Айез Седай, за да им хрумне да им навредят, а майенците хранеха към тях твърде голямо уважение, но той все едно щеше да държи и тях под око. Кой можеше да си помисли, че Джондин може да стигне чак дотам? Сред кайриенците и майенците Перин имаше известно влияние, макар че то сигурно лесно щеше да се стопи. В края на краищата той беше само един прост ковач. Оставаха айилците. Перин въздъхна. Никак не беше сигурен дали и самият Ранд има достатъчно влияние върху айилците.
Трудно му беше да отличава отделните миризми при толкова много хора наоколо, но беше привикнал да познава колкото по миризмите, толкова и по онова, което му казваха очите им. Сисвай-айман, които се приближаваха достатъчно, за да може да ги подуши, миришеха спокойно, но нащрек — с една такава гладка, силна миризма. Те сякаш почти не забелязваха Айез Седай. Миризмичките на Девите бяха бодливи, с едва потиснат гняв, и боцкаха още по-силно, щом погледнеха към Айез Седай. Колкото до Мъдрите…
Всяка от Мъдрите, които бяха дошли от Кайриен, можеше да прелива, въпреки че никоя от тях не беше с лишено от възраст лице. Перин предполагаше, че използват Единствената сила много рядко. При все това, както Едарра с гладките бузки, така и сбръчканата Сорилея с побелялата коса, всички до една се държаха със самочувствие, неотстъпващо на самочувствието на Айез Седай. Изящни жени в по-голямата си част, повечето високи, каквито бяха почти всички айилци, те като че ли изцяло пренебрегваха Сестрите.
Очите на Сорилея преминаха през пленничките, без да се спрат, и тя невъзмутимо продължи да говори тихо на Едарра и на още една Мъдра — дълга жълтокоса жена, чието име той още не знаеше. Да можеше само да закачи нещо от разговора им… Минаха покрай него, без дори една черта на невъзмутимо спокойните им лица да се промени, но виж, миризмите им бяха друга работа. Погледът на Сорилея се плъзна над Айез Седай и мирисът и изведнъж стана някак студен и далечен, мрачен и изпълнен с решимост, а когато заговори на другите две, и те замирисаха като нея.