Нинив за миг обърна глава натам и се навъси така, че Фалион и Испан щяха да напуснат моментално, ако имаха и капка разум в главите. Нинив обаче хвърли изпълнен с болка поглед към Мат.
— Горе се преля — каза тя през зъби. — Става някаква беля.
Мат се поколеба. Сигурно Елейн беше видяла плъх. Сигурно. Успя междувременно да изрита настрани една кама, стрелнала се към ребрата му, но нямаше място да мушне с ашандарей или да използва дръжката му за тояга. Беслан приклекна до него и промуши нападателя му в сърцето.
— Моля те, Мат — викна Нинив. Нинив, която никога не молеше. По-скоро гърлото щеше да си пререже. — Моля те!
Мат изруга, оттегли се от битката и хукна нагоре по стръмните тесни стъпала, взимайки всичките шест площадки по тъмния стълбищен кладенец в отчаян бяг. Нямаше и един прозорец, който да хвърли малко светлина. Само да се окажеше плъх, щеше да я научи Елейн и… Нахълта на най-горния етаж, не по-осветен от шахтата, със само един прозорец в края откъм улицата, и се озова сред кошмар.
Навсякъде се търкаляха проснати жени. Едната беше Елейн, с гръб, опрян в стената, и със затворени очи. Ванин се беше сгънал на колене, от носа и ушите му течеше кръв, и безсилно се мъчеше да се изправи, подпирайки се на стената. Последната жена, останала права, Джанира, се понесе към Мат още като го видя. Беше му напомняла за ястреб с клюнестия си нос, но сега лицето й излъчваше пълен ужас и тъмните й, широко отворени очи се бяха вцепенили.
— Помощ! — изпищя тя и в същия миг някакъв мъж я хвана отзад. Беше съвсем обикновен на вид, може би малко по-голям от Мат, с неговия ръст и малко по-тънък, в просто сиво палто. Усмихнат, той хвана главата на Джанира между ръцете си и рязко я изви. Вратът й изпука като скършен клон. Непознатият я пусна да падне като обезкостена купчина плът и я зяпна. И се усмихна за миг… с възторг.
Под светлината на два фенера малка група мъже малко зад Ванин натискаха да отворят някаква врата, но Мат едва ги забеляза. Очите му се отместиха от Джанира към Елейн. Беше обещал да я опази за Ранд. Беше обещал! С вик, той се хвърли към убиеца с протегнатия си напред ашандарей.
Беше виждал движенията на мърдраал, но този тип се оказа по-бърз и от чудовищата, колкото и да не беше за вярване. Той сякаш полетя във въздуха, сграбчи дръжката на копието, завъртя я и отхвърли Мат на цели пет крачки по коридора.
Мат се тръшна на пода сред гъст облак прах, останал без дъх и без ашандарей. Вдиша с мъка и се изправи, а лисичата глава се изхлузи от разтворената му риза. Измъкна изпод палтото си нож и отново се хвърли към мъжа тъкмо когато Нейлсийн се появи на стълбището с меч в ръка. Сега вече го хванаха, колкото и бърз да беше…
Пред този човек обаче дори и един мърдраал щеше да изглежда тромав. Той се плъзна покрай изпънатия напред меч на Нейлсийн, сякаш беше без кости, дясната му ръка се стрелна към гърлото му, после се дръпна назад с плискащ, раздиращ звук. Кръв бликна под брадата на Нейлсийн. Мечът му падна и издрънча на прашния каменен под и той стисна с две ръце разкъсаното си гърло, от което като фонтан бликна кръв.
Мат се блъсна с все сила в гърба на убиеца и тримата се сринаха на пода едновременно. Никакви задръжки нямаше той да наръга човек в гръб, щом се наложи, особено човек, който можеше просто така да разкъса нечие гърло. Трябваше да остави Нейлсийн да си лежи в леглото. Мисълта го натъжи, докато забиваше силно острата стомана, после още веднъж и още веднъж.
Мъжът под него се изви. Колкото и да беше невъзможно, превъртя се някак и той изпусна дръжката на ножа. Зейналите очи на Нейлсийн и окървавеното му гърло го накараха да се окопити бързо, напомняйки му какво го чака. Той отчаяно хвана непознатия за китките — едната му ръка се хлъзна по кръвта, стичаща се по ръката на убиеца.
Мъжът му се усмихна. Ножът стърчеше от хълбока му, а той му се усмихна!
— Той те иска мъртъв също както и нея — промълви тихо мъжът. И сякаш Мат изобщо не го държеше, посегна към главата му, изопвайки мишците му назад.
Мат натисна отчаяно, хвърли цялата си тежест срещу мишците на уж по-слабия си противник, но без никакъв резултат. Светлина, все едно че беше дете, борещо се с голям мъж. Проклетникът просто си играеше с него, забавляваше се. Ръцете му вече докосваха главата на Мат. Къде се беше дянал проклетия му късмет? Той го притисна може би със сетни сили… и медальонът се опря в бузата на непознатия. Мъжът изкрещя. Пушек се надигна около ръбовете на лисичата глава, бузата зацвърча като изпържена сланина. Гърчейки се, той отхвърли Мат от себе си — този път Мат отхвърча на десет крачки.