Зад тях влезе Беслан — въздъхна тъжно, като видя Нейлсийн, и още по-тъжно за жените, а после дойдоха Харман и трима от Червените ръце — Фергин, Гордеран и Метвин. Не им личеше, че имат рани. Но изглеждаха много кротки.
— Какво стана отзад? — попита тихо Мат.
— Да ме изгори дано, ако знам — отвърна Харнан. — Натъкнахме се на цяла тумба биячи с ножове в тъмното. Имаше един, движеше се като змия… — Той потръпна и опипа разсеяно окървавената дупка на палтото си. — Един от тях ме наръга с ножа си, а после си спомням само, че отворих очи с Нинив Седай, надвесена над мен, а Мендаир и другите бяха мъртви като ланско овнешко.
Мат кимна. Един, който се движел като змия. И който също така се измъкваше от затворени стаи. Той огледа коридора. Реане и Тамарла се бяха изправили — и оправяха роклите си, как иначе — и Ванин също: стоеше и надничаше в стаята, където Елейн явно беше решила да пробва нови съчетания от ругатни с не повече успех отпреди малко. Трудно беше да се прецени поради кашлянето. Изправена, Нинив крепеше Сибела, жилава жълтокоса жена, а Сумеко още се трудеше над Фамеле. Но на щедрата гръд на Мелоре Мат нямаше да може повече да се възхити — Реане беше коленичила да изпъне крайниците й и да склопи очите й, докато Тамарла правеше същото с Джанира. Две Мъдри жени мъртви, и шестима от неговите Червени ръце. Убити от… мъж… когото Силата не можеше да докосне.
— Намерих я! — извика възбудено Елейн и изскочи в коридора, понесла широк, кръгъл вързоп от гнили дрипи, който отказа да даде на Ванин. Посивяла от глава до пети, все едно че беше легнала да се отъркаля хубаво в прахта. — Вече имаме Купата на ветровете, Нинив!
— В такъв случай — заяви Мат, — проклет да съм, ако не се разкараме моментално оттук.
Никой не възрази. О, Нинив и Елейн настояха всички мъже да направят торби от палтата си за разните неща, които изровиха от стаята — те дори свалиха загиналите Мъдри жени долу, при това сами — а Реане беше пратена навън да наеме мъже, които да отнесат жертвите до пристана, но иначе никой не възрази.
ГЛАВА 39
Да спазиш обещания
— Проклет да съм, ако не се разкараме моментално оттук — отново заяви Мат по-късно, но този път имаше възражения. Спорът течеше има-няма от половин час. Слънцето отвън беше подминала обедната си вис. Търговските ветрове убиваха малко жегата — коравите жълти пердета на високите прозорци се издуваха и плющяха под напора им. Три часа обратно до Тарасинския палат, а заровете все така подрънкваха в главата му и на него много му се искаше да ритне нещо. Или някого. Той подръпна шалчето, вързано на шията му; имаше чувството, че въжето, което му беше оставило белега под шала, се е върнало и бавно се стяга. — В името на любовта към Светлината, вие да не сте слепи? Или просто сте глухи?
Стаята, която Тилин им беше осигурила, беше просторна, със зелени стени и висок син таван, и без никакви други мебели освен позлатените столове и масичките, украсени със седеф, но въпреки това беше претъпкана. Или поне така изглеждаше. Самата Тилин седеше пред една от трите мраморни камини, кръстосала крак връз крак, и го гледаше с онези нейни очи на орлица и с лека усмивчица, като небрежно подритваше сините си и жълти фусти и още по-небрежно опипваше с пръсти отрупаната със скъпоценни камъни дръжка на брачния си нож. Той подозираше, че Елейн и Нинив са говорили с нея. Те също бяха тук, седнали от двете страни на кралицата, странно как в чисти рокли и явно дори окъпани, въпреки че се бяха отделили само за минутка и нещо, когато се върнаха в палата. Почти не отстъпваха на Тилин по царственото си достойнство и ярките си коприни; Мат не беше сигурен кого толкова искат да впечатлят с всичката тази дантела и пищно везмо. Изглеждаха готови за дворцов бал, а не за път. Той лично още си беше в оплесканите дрипи, с прашното си зелено палто, висящо разтворено, и сребърната лисича глава, показваща се изпод незавързаната му риза. Стегнатата на възел кожена връв се беше скъсила, но той държеше медальонът да се опира в кожата му. В края на краищата, намираше се сред жени, които могат да преливат.