Честно казано, тези три жени пред камината и сами можеха да препълнят стаята. Колкото до него, само Тилин щеше да я препълни. Ако Нинив и Елейн наистина бяха говорили с нея, да се маха час по-скоро щеше да е най-добре. Трите бяха повече от достатъчно, но…
— Това е нелепо — обяви Мерилил. — Никога не съм чувала за твар на Сянката, наречена голам. Някоя от вас да е чувала? — Въпросът й беше насочен към Аделиз и Вандийн, Сарейта и Кареане. Хладнооката айезседайска строгост на петте без труд превръщаше в тронове позлатените кресла с високи гърбове, на които седят. Той не можеше да разбере защо Нинив и Елейн седяха като пънове, също така хладни и строги, но абсолютно мълчаливи. Знаеха, разбираха и въпреки това Мерилил и пасмината с нея си чешеха езиците, докато те си мълчаха кротичко. Мат Каутон, от друга страна, беше един недодялан простак с космати уши, който трябваше да бъде наритан, и от Мерилил надолу всички до една бяха готови да се заемат с ритането.
— Видях го това нещо — сопна й се той. — Елейн го видя, Реане и Мъдрите жени го видяха. Тях питай!
Струпани в единия край на стаята, Реане и петте оцелели Мъдри жени се бяха свили като мокри кокошки, уплашени да не би наистина да ги попитат. Всички, без Сумеко; пъхнала палци под дългия си червен колан, закръглената жена току поглеждаше Айез Седай начумерено, поклащаше глава, пак се начумерваше и пак поклащаше глава. Нинив доста си беше поговорила с нея в каютата на лодката на връщане и Мат смяташе, че този разговор има нещо общо с новооткритата от нея поза. Беше чул да се споменава неведнъж за Айез Седай — не че се беше опитвал да ги подслушва де. Останалите, изглежда, се чудеха дали сами да не предложат да донесат чай. Единствена Сумеко като че ли се позамисли, като й предложиха стол. Виж, Сибела беше плеснала с кокалестите си ръце и едва не припадна.
— Никой не отрича думата на Елейн Айез Седай, господин Каутон — каза Ренайле дин Калон Синя звезда с хладен и дълбок глас. Дори да не бяха представили предварително изпълнената с достойнство жена в коприни като червено-жълтите плочки на пода, древните му спомени, омешани със собствените му, щяха да разпознаят в нея Ветроловката на Наставницата на корабите по десетте дебели пръстена в ушните й раковини, свързани със златна верижка на всяко от ушите й и полускрити от правата й черна коса, прошарена с няколко бели кичура. Медальончетата по още по-тънката верижка, минаваща през халката на носа й, трябваше да му подскажат родния й клан наред с куп други неща. Както и татуировките по тънките й мургави ръце. — Това, което поставяме под въпрос, е степента на опасност — продължи тя. — Не обичаме да напускаме водата без сериозна причина.
Зад нейния стол се бяха струпали двайсетина жени на Морския народ: общо взето — цяло пиршество от яркоцветни коприни, обеци и медальончета на верижки. Първото странно нещо, което бе забелязал, беше отношението им към Айез Седай. Държаха се напълно почтително, външно поне, но той никога досега не беше виждал някой, който да гледа Айез Седай самодоволно. Втората странност произтичаше от спомените на онези, другите мъже в главата му; от тях той не знаеше кой знае колко за Морския народ, но все пак знаеше достатъчно. Всеки Ата-ан Миере, било то мъж или жена, започваше като палубен моряк от най-нисък ранг, все едно дали му е предопределено да стане самият Наставник на мечовете или самата Наставница на корабите, и по всяко стъпало помежду им толкова държаха на разликата в ранговете, че и най-педантичният крал или Айез Седай изглеждаха пред тях немарливци. Тъкмо затова жените зад Ренайле изглеждаха странна сбирщина — Ветроволки на Надзорници на вълните търкаха рамене с Ветроловки на жалки корита, поне според златните им медальони — но две от тях бяха навлекли светли блузи от проста вълна върху тъмните омазнени панталони на палубни чистачки, всяка от тях — само с по една тънка халкичка на лявото ухо. Втората и третата на дясното показваше, че ги учат за Ветроловки, но им оставаше да спечелят още по две, да не говорим за халката на носа. Много служба ги чакаше още преди Надзорникът на палубата да спре да им вика да опнат някое платно, щом му потрябват, и да им пердаши задниците, когато се помотават. Според това, което помнеше главата му, древно и ново, на тия двете изобщо не им беше мястото тук. Обикновено Ветроловката на Наставницата на корабите нямаше дори да проговори на някоя от тях.
— Точно както аз казах, Ренайле — отстъпи с леден тон Мерилил. Със сигурност беше забелязала самодоволните им погледи. Тонът й не се промени, когато тя насочи вниманието си към него. — Не ставайте сприхав, господин Каутон. Готови сме да се вслушаме в разума. Стига да притежавате такъв.