Мат обаче много старателно отбягваше да поглежда към Биргит, застанала до вратата с Авиенда. Айилката се беше облякла в ебударска рокля; не простата вълна, с която се беше върнала, а сребристосива копринена рокля, която никак не си отиваше с прибрания в кания нож с рогова дръжка на колана й. Биргит набързо беше сменила собственото си облекло с обичайното си — късо палтенце и широки панталони, съответно — тъмносиньо и тъмнозелени. На бедрото й вече беше провиснал колчан. Точно тя беше източникът на всичките му познания за голам — както и за стазисните кутии, ако се изключеше онова, което беше видял със собствените си очи в Рахад. А това той нямаше да разкрие, дори да го набучеха на шиш.
— Веднъж четох една книга, в която се говореше за… — почна той, но Ренайле го прекъсна.
— Книга! — изръмжа тя. — Няма да напусна солта заради някаква си книга, за която Айез Седай не са и чували.
Изведнъж нещо порази Мат. Той беше единственият присъстващ тук мъж. Лан си беше излязъл по заповед на Нинив — станал беше толкова питомен пред нея, колкото Беслан пред майка си. Том и Джюйлин прибираха багажа. Сигурно вече бяха приключили. Стига да имаше някаква полза от това, тоест стига изобщо да тръгнеха. Единственият Мъж беше той, обкръжен от стена от жени, които явно очакваха да заблъска главата си в тази стена, докато мозъците им се поразмърдат. Беше напълно безсмислено. Напълно. Те го гледаха и чакаха.
Нинив, с дантелата с жълти шарки и поръбена със синьо, беше заметнала плитката си през рамо, така че да виси между гърдите й, но тежкият златен пръстен — пръстенът на Лан, както бе разбрал — също беше поставен грижливо между тях, така че да се вижда. Лицето й беше спокойно, а дланите й лежаха отпуснати в скута й, въпреки че от време на време пръстите й трепваха. Елейн, в зелена коприна с ебударска кройка, пред която Нинив изглеждаше свенливо покрита, отвръщаше на погледа му с немигащи очи, хладни като дълбоки сини езера. Нейните ръце също лежаха в скута й, но от време на време шареха по златното везмо по полите й и спираха внезапно. Защо все пак не казваха нищо? Да си му го върнат ли искаха, що ли? Дали беше просто „Мат прекалява с мераците си да командва всичко, хайде сега да го видим как ще се оправи без нас“? За Нинив можеше да го повярва, най-малкото във всеки друг случай, освен в този, но не и за Елейн, вече не. Тогава защо?
Реане и останалите Мъдри жени не се гушеха пред погледа му така, както пред Айез Седай, но поведението им към него се беше променило. Тамарла му кимна кажи-речи уважително. Меденокосата Фамеле стигна чак до приятелска усмивка. Странно, че Реане се изчерви, като срещна очите му. Но те всъщност не се брояха за опозиция. Шестте жени не си бяха казали и една думичка, откакто бяха влезли в тази стая. Всяка от тях щеше да скочи, ако Нинив или Елейн им щракнеха с пръсти, и всичките щяха да продължат да скачат, докато щракането не спре.
Той се извърна към другите Айез Седай. Безкрайно спокойни лица и безкрайно търпеливи. Само дето… Очите на Мерилил пробягаха покрай него към Нинив и Елейн за миг. Сарейта бавно започна да приглажда полите си, като че ли без да усеща, че го прави. Мрачно подозрение разцъфна в ума му. Длани, движещи се по полите. Изчервяването на Реане. Пълният колчан на Биргит. Мъгливо подозрение. Всъщност той не знаеше точно за какво. Усети само, че е тръгнал по грешен път. Той изгледа строго Нинив и още по-строго Елейн.
После бавно запристъпва към Морския народ. Просто закрачи, но все пак някоя от онези при Мерилил изсумтя, а Сарейта промърмори: „Какво безочие!“ Какво пък, щеше да им покаже той едно безочие. Ако на Нинив и Елейн не им харесваше, можеха да му доверят тайните си. Светлина, колко мразеше да го използват! Особено когато не знаеше нито как, нито защо.
Мат спря пред стола на Ренайле и огледа тъмните лица на жените Ата-ан Миере зад нея, преди да я погледне. Тя се намръщи и погали с пръсти ножа, затъкнат зад пояса й. Беше по-скоро обаятелна жена, отколкото хубава, някъде на средна възраст, и при други обстоятелства сигурно щеше да му е приятно да се взре в очите й. Бяха като две големи черни езера и един мъж можеше да пожертва цяла нощ да се взира в тях. При други обстоятелства обаче. Морският народ някак се оказваше мухата в каната с мляко и той не знаеше как да я извади. Успя да задържи все пак раздразнението си под контрол. Едва-едва. Какво да прави, да му се не види макар?