Тъкмо да обърне гръб на реката и да тръгне обратно, забеляза, че никой наоколо не се движи. Кейовете обикновено гъмжаха от народ, но по всички кораби, които виждаха очите му, екипажите се бяха наредили по перилата или се бяха покатерили на такелажите, за да гледат към нещо в залива. Бурета и сандъци стояха оставени, а гологърди носачи и жилави жени в зелени кожени елеци се бяха струпали в краищата на пристаните и се взираха на юг, към източника на тътена. Някъде оттам на гъсти високи стълбове се надигаше черен дим и се накланяше рязко на север, по посока на вятъра.
Мат се поколеба само за миг и се затича по най-близкия пристан. Отначало подредените по дължината на протегналия се на юг каменен пръст съдове му пречеха и не можеше да види нищо освен пушека. Но поради бреговата линия всеки пристан се протягаше по-навътре от съседния по течението. След като успя да се провре с лакти през мърморещата тълпа до самия му край, широкото речно русло отвори ивица зелена вода по посока на развълнувания залив.
Десетина кораба горяха посред залива, може би и повече, погълнати от пламъци от единия край до другия. Много други вече потъваха, виждаше се само нос или кърма над водата, но и те бързо изчезнаха. Още щом погледна някакъв широк двумачтов кораб, на който плющеше голямо знаме с червена, синя и златна ивица, знамето на Алтара, той изведнъж се взриви с рев като от гръмотевица, вятърът помете бързо надигащите се валма черен пушек и корабът потъна. Стотици други кораби и лодки се движеха — всички, които се бяха оказали в залива, мъчеха се да се измъкнат в открито море. Ята от други кораби нахлуваха пред вятъра в залива — огромни съдове с тъпи носове. Пореха надигащите се вълни и мятаха пръски пяна. Мат забеляза квадратните им платна с дървени ребра и дъхът му секна.
— Кръв и кървави пепелища — промърмори той слисано. — Това са проклетите сеанчанци!
— Кой? — възкликна една жена до него. Добре скроената й рокля от тъмносиня вълна я отличаваше като търговка, също както кожената папка под мишницата й — за платата на товарачите, и значката на гилдията й на гърдите — сребърен писец. — Това са Айез Седай — заяви тя с най-убедителен тон. — Видя ли аз преливане, не мога да го сбъркам. Чедата на Светлината ще се разправят с тях, само да пристигнат. Ще видите.
Длъгнеста сивокоса жена в омазнен зелен елек се обърна, застана с лице към нея и заопипва с пръсти дървената дръжка на камата си.
— Да си държиш езика за Айез Седай, алчна скубачка такава, че ще те разпоря и ще ти натикам един Бял плащ в карантиите!
Мат ги остави да махат с ръце и да си крещят, измъкна се от тълпата и се затича към кея. Вече видя три — не, четири — огромни същества да кръжат над града на юг, на огромните си като на чудовищни прилепи криле. По гърбовете на летящите същества се виждаха човешки фигури, явно на нещо като седла. Появи се и друго летящо същество, после — още. Под тях над покривите изведнъж с рев заизригваха огнени фонтани.
Всички хукнаха да бягат.
— Олвер! — изрева той. — Олвер!
Изведнъж всички сякаш решиха да тръгнат в обратна посока — блъскаха го безжалостно, но Мат с упорство продължи срещу човешкия поток. И излезе на една улица, където разбра от какво се мъчат да избягат всички.
Идваше колона сеанчанци — над стотина мъже в шлемове като глави на насекоми и в броня на застъпващи се стоманени плочки, всички яхнали някакви животни като котки, големи колкото коне, но покрити с бронзови люспи вместо с козина. Надвесени над седлата си, с наклонени пики със зелени ленти, те препускаха в галоп към Мол Хара, без дори да се озъртат. Въпреки че „галоп“ не беше най-подходящата дума за начина, по който се движеха тези същества — скоростта си беше съвсем като галоп, но те се… носеха над платното. Крайно време беше да се маха. Крайно време. Само да намереше…