Перин се надигна, измъкна секирата, която беше напъхал под фургона, за да не я вижда и да не мисли за нея поне за известно време, и напъха дръжката в клупа на колана си. Тежко острие, извито като полумесец, уравновесено с дебел, извит шип. Сечиво, изковано само за да убива. Дръжката на секирата лягаше прекалено удобно в ръката му и това никак не го утешаваше. Нима беше забравил колко по-добре е да държиш в ръце един добър ковашки чук? Други неща имаше, освен „лорд Перин“, които май беше твърде късно да промени. Един човек някога му беше казал, че с времето ще започне да му харесва да държи секирата. Тази мисъл го накара да потръпне въпреки жегата.
Той се метна на седлото на Стъпко — Ейрам също яхна сивия си кон — и в същия момент видя, че идва Лоиал. Почти наполовина по-висок и от най-високия айилец, огиерът тъкмо пристъпваше внимателно сред кръстосаните окове на фургоните. При неговия ръст човек можеше да си помисли, че ще скърши някой с една непредпазлива стъпка. Както обикновено, Лоиал държеше книга в едната си ръка — дебелият му палец отбелязваше докъде е стигнал, — а обемистите джобове на дългото му палто се бяха издули от още книги. Цялата сутрин беше изкарал сред малката група дървета, които бе нарекъл „уютни и сенчести“, но — колкото и сянка да му предлагаха голите им клони, жегата се беше отразила и на него — изглеждаше изтощен. А може би беше нещо повече от жегата. Озовал се сред фургоните, Лоиал се спря, погледна към Айез Седай и Аша’ман и туфестите му уши потръпнаха неспокойно. Очите му, големи като чаени чашки, се извърнаха към Мъдрите и ушите му отново затрепкаха. Огиерите бяха много чувствителни към настроението.
Като видя Перин, Лоиал закрачи през стана. Макар и на коня, Перин беше с две-три длани по-нисък от изправения Лоиал.
— Перин — прошепна Лоиал, — нещо не е наред тука. Не е наред и е опасно при това. — Прошепна, ама като за огиер. Шепотът му прозвуча като бръмчене на бръмбар, голям колкото мастиф. Няколко Айез Седай извърнаха глави.
— Не можеш ли да говориш малко по-високо? — тросна му се Перин. — Току-виж някой в Андор не те чул. В западен Андор имам предвид.
Лоиал го изгледа стреснато, после направи гримаса и дългите му вежди се смъкнаха над бузите.
— Знаеш, че мога да шепна. — Този път едва ли някой щеше да го чуе ясно на повече от три крачки. — Какво ще правим, Перин? Грешно е да се държат Айез Седай пряко волята им, грешно и неразумно при това. Това съм го казвал и преди, и сега ще го кажа. А и то не е най-лошото. Усещам тук… Една искра само и това място ще избухне като фургон с фойерверки. Ранд не знае ли за това?
— Не знам — отвърна Перин и на двата въпроса.
— Все някой трябва да го знае, Перин. Някой трябва да направи нещо. — Лоиал се загледа на север, над фургоните зад Перин, и Перин разбра, че не може повече да отлага.
С неохота, той извърна Стъпко. По-скоро беше готов да се тревожи заради Айез Седай, заради Аша’ман и заради Мъдрите, докато косата му окапе, но каквото трябваше да се направи, трябваше да се направи. „Мисли за доброто на Велики Чазалайн.“
ГЛАВА 2
Касапницата
Отпървом Перин не погледна надолу по склона, натам, накъдето трябваше да подкара коня, там, където трябваше да отиде с Ранд още заранта. Вместо това извърна очи в друга посока, макар че накъдето и до погледнеше, от гледката му прилошаваше. Все едно че го удряха с чук в корема.
Удар с чука. Деветнадесет пресни гроба на билото на ниския хълм на изток; деветнадесет мъже от Две реки, които нямаше да видят повече родния край. Рядко се случваше ковач да види да умират хора заради негови решения. Удар с чука. Правоъгълници наскоро изкопана земя покриваха склона отсреща. Близо стотина майенци и още повече кайриенци, дошли в Думайски кладенци, за да умрат. Каквито и да бяха причините, те бяха последвали него, Перин Айбара. Удар с чука. Ридът на запад цял бе осеян с гробове, може би над хиляда. Хиляда айилци, погребани прави да срещат изгрева на слънцето. Хиляда. Някои от тях Деви. Мъжете стягаха стомаха му на възли. Жените го караха да му се ще да седне на земята и да плаче. Опита се да си каже, че всички те сами бяха избрали да са тук, че трябваше да са тук. И едното, и другото беше вярно, но ги беше командвал той и с това вината за тези гробове ставаше негова. Не на Ранд, не на Айез Седай — негова.
Живите айилци бяха спрели да пеят над мъртвите си едва преди малко — протяжни песни, заседнали в ума му.