Колоната го подмина и очите му засякоха нещо червено и ниско до кръста му сред тълпата по улицата.
— Олвер! — Той хукна натам почти по петите на последното люспесто същество и почти се сблъска с една жена с разширени от ужас очи, която сграбчи облеченото си в червена рокличка момиченце, притисна го до гърдите си и побягна. Подивял, Мат хукна през блъскащото го множество и продължи да крещи: — Олвер! Олвер!
Още на два пъти мерна огнени колони да се надигат над покривите и валма пушек да се понасят към небето от още дузина места. На няколко пъти чу и онези силни тътени, вече много по-близо в залива. И вътре в самия град, сигурен беше — на няколко пъти земята под ботушите му се разтресе.
А после улицата опустя — хората се покриха кой където може, в задънени улички, в къщи и дюкяни, защото от другия край идеха сеанчанци на коне. В челото на малката чета копиеносци яздеше тъмнокоса жена в синя рокля. И без да вижда, Мат знаеше, че по широките й поли и корсажа й е извезана сребърна мълния. Сребърна каишка, блестяща на слънцето, свързваше лявата й китка с врата на една жена в сиво — дамане, която подтичваше до коня на своята сул-дам като паленце. Във Фалме той беше виждал повече сеанчанци, отколкото би му се искало, но се спря и се загледа. Ревовете и пламъците бяха показали, че някой в града се опитва да окаже съпротива, най-малкото, и сега той щеше да види с очите си един такъв опит.
Сеанчанците не се оказаха единствената причина всички останали да се ометат от улицата. В другия й край близо стотина конници снишиха пиките си. Бяха облечени в торбести бели гащи и зелени палта, а златните пискюли на шлема на командира им лъщяха. Чу се хоров мъжки рев и над стотината войници на Тилин се понесоха в щурм срещу нахлулите в града нашественици. Надвишаваха на брой сеанчанците поне два пъти.
— Проклети глупаци — измърмори Мат. — Не така. Онази сул-дам ще ви…
Единственото движение, което последва сред сеанчанците, беше, че жената с роклята с мълния вдигна ръка и посочи досущ ловец, пускащ сокола си или сочещ дивеча на ловната си хрътка. Златокосата жена на другия край на сребърната каишка пристъпи леко напред. И медальонът с лисичата глава на гърдите му изстина.
Улицата под ебударската чета изведнъж изригна, каменни плочи, мъже и коне полетяха във въздуха сред оглушителен рев. Сътресението събори Мат и той се озова паднал по гръб, или платното може би просто се изметна изпод краката му. Успя да се надигне тъкмо навреме, за да види как предната стена на един хан изведнъж се срина на улицата сред облак прах и стаите вътре зейнаха открити.
Навсякъде се търкаляха мъже и коне, останки от мъже и от коне, като живите още се мятаха и тресяха, а в земята зееше яма, широка на половината на улицата. Крясъците на ранените изпълваха въздуха. По-малко от половината ебударци се заизправяха, зашеметени и залитащи. Някои успяха да сграбчат юздите на конете си, също така олюляващи се като тях, да се покатерят на седлата и да хукнат в някакво жалко подобие на бяг, други просто се затичаха пеш. Колкото може по-надалече от сеанчанците. На стомана щяха да устоят, но не и на това.
Мат осъзна, че точно в този момент не може да измисли нищо по-добро от бягството. Озърна се бързо назад и видя купчината прах и зидария, висока почти един етаж. Затича се по улицата към бягащите ебударци — придържаше се колкото може по-близо до сградите и се надяваше сеанчанците да не го помислят за някой от войниците на Тилин. Никога повече нямаше да облече зелено палто.
Сулдамката обаче явно не беше останала доволна. Лисичата глава отново измръзна, а някъде точно зад него се надигна нов тътен, който го събори на паважа, подскочил под краката му. Ушите му звъннаха и през звъна той чу тежкия стон на зидарията. Боядисаната бяло тухлена стена над него поддаде навън.
— Къде се дяна проклетият ми късмет? — изрева той. За повече време не му остана. Остана му само миг, докато тухлите и гредите се сипеха отгоре му, колкото да осъзнае, че заровете в главата му са спрели.
ГЛАВА 40
Копия
Навсякъде около Галина Касбан се издигаха планини. Не повече от големи хълмове отзад, но увенчани със сняг ридове напред и още по-високи зъбери отвъд тях, макар че тя всъщност не ги виждаше. Камъните по склона деряха босите й крака. Тя дишаше задъхано с изнурените си дробове. Слънцето печеше над главата й сякаш непрестанно през всичките тези безкрайни дни, пот се лееше от нея като река. Всичко, освен да премества единия си крак пред другия, й се струваше непосилно. Странно, че при толкова пот по нея не можеше да намери и капка влага в пресъхналата си уста.