Била беше Айез Седай по-малко от деветдесет години и дългата й коса все още бе съвсем черна, но от близо двадесет от тях бе оглавявала Червената Аджа — наричана Най-висшата от другите Червени сестри, насаме; и беше смятана от останалите Червени сестри за равна на Амирлинския трон — и през всички тези години, без пет, откакто беше носила шала, всъщност беше била от Черната Аджа. Което не изключваше задълженията й като Червена — тя просто стоеше над тях. Мястото й във Върховния съвет на Черната Аджа беше второто след това на самата Ашиарин и тя беше една от само трите други, които знаеха името на жената, оглавяваща тайните им срещи. Можеше да изрече всяко едно име на тези срещи — на някой крал дори — и да е сигурна, че притежателят му скоро ще е мъртъв. И това се беше случвало, с крале, както и с кралици. Беше участвала в прекършването на две Амирлин, на два пъти беше помагала да превърнат най-могъщата жена в света във врещяща от ужас нещастница, готова да издаде всичко, което знаеше, помогнала беше първата от тях да изглежда, че е умряла в съня си, а втората да бъде свалена и усмирена. Такива неща й бяха задължение, както да унищожава мъже, способни да владеят Силата. Не бяха деяния, които да извършва за свое удоволствие, не бяха нищо повече от добре изпълнена задача, но с удоволствие беше водила кръга, усмирил Сюан Санче. Разбира се, че всички тези неща означаваха, че самата Галина Касбан е сред най-могъщите в света, сред най-властните. Разбира се. Трябваше да означават.
Краката й се огъваха и се чувстваше натежала, неспособна да се държи повече, със здраво вързаните и стегнати зад гърба й лакти. Бялата й някога копринена риза, единственото останало на гърба й, отново се разпра, докато се хлъзгаше по отломените камъни, жулещи отоците по стъпалата й. Спря я едно дърво. Тя притисна лице в земята и захлипа.
— Как? — промълви тя измъчено с пресъхналите си устни. — Как можа да ми се случи това?
След малко осъзна, че не я изправят — колкото и често да падаше, никога досега не я бяха оставили да отдъхне и за миг. Примигна да отмахне сълзите си и вдигна глава.
Хълмистият склон беше покрит с айилки, неколкостотин на брой, пръснати сред редките дървета с копията си и с черните си була, сега отпуснати на гърдите им. Дощя й се да се разсмее. Деви. Тези чудовищни жени се наричаха „Деви“. Съжали, че не може да се разсмее. Малка утеха, че мъже поне нямаше. От мъжете кожата й настръхваше, а ако я видеха сега, така оскъдно облечена…
Очите й с тревога пробягаха към Терава и Мъдрите — те стояха накуп на билото, загледани към нещо оттатък склона. Откъм групата им сякаш се носеше тихо мърморене. Може би Мъдрите обсъждаха нещо. Мъдри. Проявили бяха жестоко старание да я научат на правилното име — не просто айилки и в никакъв случай не „дивачки“. Надушваха презрението й, колкото и да го прикриваше.
Повечето Мъдри гледаха оттатък склона, повечето, но не всички. Сиянието на сайдар обгръщаше една млада хубава червенокоса жена с нежни устни, която гледаше Галина с големите си напрегнати сини очи. Навярно в знак на собственото си презрение бяха избрали тази заран да я засланя най-слабата от тях. Микара не беше всъщност никак немощна в Силата — никоя от тях не беше, — но колкото и да бе изкусна, Галина можеше да скърши щита й със съвсем леко усилие. Едно мускулче на бузата й затрепка неудържимо — винаги заиграваше, когато за пореден път си помислеше за бягство. Първият се бе оказал достатъчно окаян. Вторият… Тя потръпна, мъчейки се да не се разхлипа отново. Нямаше да опита повече преди да е сигурна в успеха. Много сигурна.
Терава закрачи към Галина. Задъхана от болезнено очакване, Галина понечи да се изправи, но с вързани отзад ръце и омекнали мускули, едва успя да коленичи. Терава се наведе над нея и златните й и костени накити леко издрънчаха. После хвана Галина за косата и рязко дръпна главата й назад. По-висока от повечето мъже, тя го правеше дори когато бяха прави — извиваше болезнено врата на Галина, та тя да я погледне право в лицето. Терава беше донякъде по-мощна в Силата от нея, при все че малко жени я надминаваха, но не това накара Галина да се разтрепери, а двете много студени тъмносини очи, които се забиха в нея и я задържаха по-силно и от грубата ръка на Терава; сякаш оголиха душата й също тъй лесно, както я държеше Мъдрата. Все още не беше се молила, дори когато я караха да върви по цял ден почти без капчица вода, дори когато я караха да не изостава от тях, докато тичаха с часове, дори когато я шибаха с пръчки и тя виеше от болка. Жестокото, кораво лице на Терава, което сега я изгледа отгоре безстрастно, я накара да й се доще да се помоли. Понякога се будеше в нощта, разпъната между четирите кола, на които я връзваха, будеше се плувнала в сълзи от сънищата, според които щеше да преживее цял живот в ръцете на Терава.