Терава се наведе напред толкова напрегнато, че за малко щеше да се прекатури, но Севанна едва-едва слушаше. Не точно че се съмняваше в Каддар — той нямаше да посмее да ги подведе, след като жадуваше за златото, което Шайдо му бяха обещали. Но имаше някои дреболии, които… Майсия сякаш го гледаше много съсредоточено над чашката си. Защо? А и след като толкова трябваше да се бърза, защо нямаше и нотка на припряност в гласа му? Нямаше да я подведе, но тя все едно трябваше да вземе някои мерки за сигурност.
Мерик погледна навъсено каменния куб, който му беше връчил влагоземецът, а после погледна… дупката… която се бе появила, когато натисна с пръсти червения кръг. Дупка, пет стъпки широка и три висока, посред самия въздух. Оттатък се виждаха нагънати хълмове, покрити с кафява трева. Не обичаше той нещата, свързани с Единствената сила, особено пък с мъжката й част. Севанна пристъпи през една друга, по-малка дупка с влагоземеца и една тъмнокоса жена, по стъпките на Мъдрите, които бяха избрали с Риале. Едва шепа Мъдри бяха останали с Мошайн Шайдо. През по-малката дупка можеше да види как Севанна говори с Бендуин. Септата Зелени солници също щеше да се окаже с няколко Мъдри — Мерик бе сигурен в това.
Дирел го докосна по рамото и каза:
— Съпруже, Севанна каза, че ще остане отворено за много кратко.
Мерик кимна. Дирел винаги гледаше на нещата едно към едно. Той се забули, затича се и прескочи през дупката, която сам беше направил. Каквото и да му разправяха Севанна и влагоземецът, нямаше да прати напред нито един от своите гай-шайн преди сам да се увери, че е безопасно.
Стъпи тежко на някакъв хълм, обрасъл със суха трева, и едва не се затъркаля презглава, преди да успее да се задържи. Погледна бързо назад към дупката. От тази страна тя стърчеше на една стъпка над земята.
— Жено! — викна той. — Стръмно е!
Заскачаха Черни очи, забулени и стиснали за бой копия, и Деви — също. Да задържиш Девите да не са сред първите бе все едно да се опиташ да пиеш пясък. Останалите Мошайн ги последваха на бегом, алгай’д’сисвай и след тях жени и деца, скачаха и се пръсваха, след тях занаятчии и търговци, и гай-шайн, теглещи тежко натоварени коне и мулета, близо шест хиляди души вкупом. Неговата септа, народът му. Пак щяха да са неговият народ, отидеше ли в Руйдийн, Севанна нямаше да може да му пречи още дълго да стане вожд на клан.
Съгледвачите започнаха да се пръскат тутакси, докато хората на септата продължаваха да се изсипват на бегом през дупката. Мерик завика команди, с които отпрати отряди алгай’д’сисвай по билата на околните хълмове, докато всички останали се задържаха скрити в ниското. Не можеше да се знае кой или какво ги чака сред тези хълмове. Богати земи, твърдеше влагоземецът, но това наоколо не му приличаше на много богато.
Потокът от хората на септата му прерасна в порой от алгай’д’сисвай, на които той всъщност много не вярваше — мъже, избягали от родните си кланове, защото не вярваха, че Ранд ал-Тор наистина е Кар-а-карн. Мерик не беше сигурен какво точно вярва той самият, но един мъж не можеше да напусне току-така септата и клана си. Тези мъже сега се наричаха Мера’дин, или „Лишените от братя“ — име, което напълно им подхождаше, а той имаше двест…
Дупката изведнъж се затвори и преряза десетки Лишени от братя. Късове от телата им се затъркаляха по склона — ръце и крака. Горната половина от мъжко тяло се хлъзна почти в краката на Мерик.
Зяпнал към мястото, където доскоро се намираше дупката, той натисна с палеца червеното петно. Безполезно, знаеше го, но… Дарин, най-големият му син, беше един от Каменните кучета, които чакаха в ариергарда. Те трябваше да минат последни. Сураил, най-голямата му щерка, беше останала с Каменното куче, заради когото смяташе да остави копието.
Очите му срещнаха очите на Дирел, все така зелени и красиви като в деня, в който бе положила брачния си венец в нозете му. И го беше заплашила гърлото му да пререже, ако не го вдигне.
— Можем да почакаме — промълви той. Влагоземецът беше казал три дни, но може би грешеше. Палецът му отново натисна червеното петно. Дирел кимна. Дано само не се наложеше да плачат, останали сами.
По склона се спусна Дева — казваше се Нейсе, — свали бързо булото си и каза задъхано: