Сякаш прочел мислите й, той каза:
— Вързана си за мен също тъй здраво като колана ми, Грендал. — И си отвори Праг, отвъд който се показаха покоите му в Иллиан. — Истината вече няма значение, доколкото изобщо някога е имала. Или се издигаш с мен, или се сгромолясваш. Великият властелин награждава успеха и никога не го интересува как е постигнат.
— Както кажеш — отвърна му тя. Демандред нямаше милост. А Семирага… — Издигам се или се сгромолясвам с теб. — Все пак нещо трябваше да се направи. Великият властелин награждаваше успеха, но тя нямаше да се остави да се сгромоляса, ако Самаил се провалеше. Тя си отвори Праг към палата си в Арад Доман, към дългата зала с колоните, където се виждаха любимците й, плацикащи се в басейна. — Но какво ще стане, ако ал-Тор лично тръгне срещу теб? Тогава?
— Ал-Тор няма да тръгне никъде — изсмя се Самаил. — Просто трябва да изчакам. — И все така със смях пристъпи през Прага и го остави да се затвори.
Мърдраалът излезе от гъстите сенки и стана видим. В очите на чудовището Праговете бяха оставили утайка — три петна сияйна мъгла. Не можеше да различи единия поток от другия, но можеше да от личи сайдин от сайдар по мириса. Сайдин миришеше като острия резец на нож, като върха на трън. Сайдар миришеше меко, но като нещо, което все повече ще се втвърдява, колкото повече го натискаш. Никой друг мърдраал не можеше да помирише тази разлика. Шайдар Харан не беше като другите мърдраали.
Шайдар Харан вдигна едно от захвърлените копия, преобърна с него оставената от Самаил торба и размести изпадалите от нея камъни. Много неща вече ставаха извън плана. Дали тези събития щяха да разбъркат хаоса, или…
Свирепи черни пламъци пробягаха по дръжката на копието от ръката на Шайдар Харан, от ръката на Ръката на Сянката. В миг дървената дръжка се овъгли и острието издрънча върху камъните. Мърдраалът изтупа саждите от дланта си. Ако Самаил служеше на хаоса, тогава добре. Ако не…
Внезапна болка прониза тила му; смътно безсилие се плъзна по крайниците му. Твърде далече беше оттук до Шайол Гул. Тази връзка трябваше някак да се пресече. Ръмжейки, съществото се извърна, за да потърси с безокия си взор ръба на една от сенките, от които имаше нужда. Идеше денят. Щеше да дойде.
ГЛАВА 41
Корона от мечове
Ранд се мяташе и сънуваше диви сънища, в които се караше с Перин и молеше Мат да издири Елейн, в които някакви пъстри цветове проблясваха малко отвъд границите на взора му и Падан Фейн скачаше към него с блеснала кама, а понякога му се струваше, че чува нечий глас да стене за някаква мъртва жена откъм облака гъста мъгла, сънища, в които се опитваше да се обясни на Елейн, на Авиенда и на Мин, на трите наедно, и дори Мин го гледаше намръщено.
— …да не го безпокоят! — Гласът на Кацуан. В сънищата му ли?
Гласът го изплаши; в съня си той се развика на Луз Терин и викът му отекна през гъстата сърцевина на мъглата, из която се движеха фигури и мъже и коне гинеха, с крясък и цвилене, мъгла, сред която Кацуан го следваше неумолимо, докато той тичаше, останал без дъх. Аланна се мъчеше да го утеши, но и тя се плашеше от Кацуан; можеше да усети страха й — също толкова силен, колкото собствения му. Болеше го главата. И хълбокът — старата рана пареше като огън. Усети сайдин. Някой държеше сайдин. Той самият ли беше? Не знаеше. Замята се, мъчейки се да се събуди.
— Ще го убиете! — изкрещя Мин. — Няма да ви позволя да го убиете!
Очите му се отвориха и се взряха в лицето й. Не гледаше него; държеше го за главата и гледаше гневно към някого оттатък леглото му. Очите й бяха зачервени. Плакала беше, но плачът й вече бе секнал. Да, беше в своето си легло, в своите си покои в Слънчевия палат. Можа да отличи ръбестия пилон на балдахина с костените орнаменти. Без палтото си, в кремава копринена блуза, Мин лежеше сгушена до него, сякаш да го опази, върху ленения чаршаф, покриващ го до шията. Аланна беше изплашена; това го усети като остра тръпка в тила си. Изплашена беше за него. Незнайно защо беше сигурен в това.
— Мисля, че се събуди, Мин — каза кротко Амис.
Мин го погледна и лицето й, обрамчено с тъмни къдрици, засия в усмивка.
Предпазливо — защото се чувстваше отпаднал — той отмести ръцете й, и седна. Главата му закръжи, но той се насили да не легне отново. Леглото му беше обкръжено от хора.
От едната страна стоеше Амис, с Бера и Кируна до нея. Твърде младоликото лице на Амис беше съвсем безизразно, но тя поприбра назад дългата си бяла коса и намести тъмния шал на раменете си, сякаш се оправяше след някаква битка. Външно двете Айез Седай изглеждаха спокойни, но с някакво изпълнено с решимост спокойствие, като кралица, готова да се сражава за трона си, и като селянка, готова да се бие за фермата си. Странно, но ако някога изобщо бе виждал трима души да стоят заедно — не просто физически, — то това бяха тъкмо тези три жени, застанали рамо до рамо като една.