— Още не — отвърна й той. Мин не каза нищо, но го изгледа многозначително, с юмруци на кръста и вдигнала високо едната си вежда. Е, много скоро щеше да го научи.
В преддверието всички ашамани без Дашива наскачаха от столовете си, когато Ранд се появи с Мин. Зяпнал в празното, Дашива дори не ги забеляза, докато Ранд не стигна до всечения в мраморния под златен Слънчев изгрев, а и тогава примигна няколко пъти преди да стане.
Ранд се обърна към Адли, докато закопчаваше токата с драконовата глава на колана си.
— Войската значи е стигнала вече хълмистите укрепления в Иллиан? — Дощя му се да седне на един от позлатените столове, но не си го позволи. — Как? В най-добрия случай оставаха още няколко дни. В най-добрия. — Флин и Наришма го изгледаха стреснато, като Дашива; никой от тях не знаеше къде бяха отишли Адли и Хопвил… както и Мор. Най-трудното винаги беше да решиш на кого да се довериш, а да се довериш бе все едно да стъпваш по ръба на бръснача.
Адли се изпъна. Имаше нещо в очите му, под тези дебели вежди. Виждал беше вълк той, както казваха в Кайриен.
— Върховният лорд Вейрамон остави пехотата назад и дръпна напред с конницата — докладва той вдървено. — Айилците естествено не изостанаха. — Той се намръщи. — Вчера се натъкнахме на някакви айилци Шайдо. Не знам как се бяха озовали там. Бяха някъде около десет хиляди всичко, но с тях нямаше Мъдри, които да преливат, и не ни забавиха. Стигнахме укрепленията днес по обед.
На Ранд му се дощя да изръмжи. Да остави назад пехотата! Нима Вейрамон си въобразяваше, че ще превземе укрепленията по хълмовете с конницата си? Вероятно. Този човек сигурно щеше да остави зад гърба си и айилците, стига да можеше да ги надбяга. Тъпите благородници с тъпото им чувство за чест! Все едно, нямаше значение. Освен за мъжете, които щяха да погинат заради върховния лорд Вейрамон с неговото презрение към всички, които не се сражават на конски гръб.
— След като пристигнахме, двамата с Ибин започнахме да рушим първите палисади — продължи Адли. — На Вейрамон това не му хареса много; мисля, че щеше да ни спре, но го беше страх. Все едно, започнахме да палим гредите и да пробиваме дупки в стените, но тъкмо когато започнахме, дойде Самаил. Е, най-малкото някакъв мъж, който преливаше сайдин и доста по-силен от Ибин и от мен. Бих казал силен колкото вас, милорд Дракон.
— Появил се е там веднага? — възкликна невярващо Ранд, но после разбра. Беше сигурен, че Самаил щеше да остане на сигурно в Иллиан, защитен от преградите, изтъкани със Силата, ако допуснеше, че ще трябва да се изправи срещу Ранд; твърде много Отстъпници се бяха опитали и повечето от тях вече бяха мъртви. Въпреки волята си Ранд се разсмя… и се наложи да се хване за хълбока; смехът болеше. Цялата тази сложна уловка, за да убеди Самаил, че ще бъде навсякъде другаде, но не и с нашественическата армия, за да изкара мъжа извън Иллиан, и всичко това да се окаже ненужно заради един нож в ръката на Падан Фейн. Два дни. През това време всички очи и уши в Кайриен — което със сигурност включваше и Отстъпниците — знаеха, че Преродения Дракон лежи в леглото на ръба на смъртта. Да допуснеш друго бе все едно да хвърлиш влажен дънер в огъня. „Мъже кроят, жени заговорничат, а Колелото тъче както то пожелае“ — така го казваха в Тийр. — Продължавай — подкани го той. — Мор беше ли с вас снощи?
— Да, милорд. Федвин също идва всяка нощ, както му е казано. Снощи стана ясно като чипия нос на Ибин, че днес ще стигнем укрепленията.
— Нищо не разбрах. — Гласът на Дашива прозвуча притеснено; един мускул на бузата му пулсираше. — Подвели сте го, но с каква цел? Веднага щом усети някой мъж да прелива със сила като вашата, ще се върне в Иллиан зад всичките си клопки и аларми, които е изтъкал. Там няма да можете да го хванете; ще разбере, щом някой Праг се отвори дори на една миля от града.
— Но можем да опазим армията — избухна Адли, — това можем да направим. Вейрамон все още отправяше закани към онова укрепление, когато напуснах, а Самаил разкъсва всеки на парцали въпреки всичко, което можем да направим двамата с Ибин. — Той погледна опърления си ръкав. — Трябваше да отвръщаме на ударите и да бягаме незабавно, но въпреки това той ни опърли, и то неведнъж. Айилците също дадоха жертви. Те само се сражаваха с излизащите навън иллианци — другите укрепления, изглежда, се опразват, толкова много наизлязоха преди да тръгна — но щом Самаил види петдесетина от нашите, айилци или не, дере ги на парцали. Ако имаше трима като него, или дори двама, не съм сигурен дали някой щеше да остане жив. — Дашива го изгледа, сякаш пред него бе застанал някой луд, и Адли изведнъж потръпна. — Простете, Аша’ман — промърмори той засрамено и добави още по-тихо: — Но можем поне да ги спасим.