— Ще го направим — увери го Ранд. — Днес ще ми помогнете да убия Самаил. — Само Дашива изглеждаше слисан; другите мъже само кимнаха. Дори и Отстъпниците вече не ги плашеха.
Ранд очакваше Мин да възрази или може би да настои да тръгне с него, но тя го изненада.
— Надявам се само да не се разчуе, че си заминал, преди да трябва, овчарю. — Той и кимна и тя въздъхна. Навярно Отстъпниците можеха да разчитат само на гълъбите и на своите очи и уши, като всички други, но да се осланя на това можеше да се окаже съдбовно.
— Девите ще поискат да дойдат, ако разберат, Мин. — Щяха да го поискат и той щеше да се принуди да им откаже. Ако можеше да откаже. Но изчезването му щеше да се окаже твърде много дори за Нандера и тези, които беше оставила да пазят отвън.
Мин въздъхна отново.
— Мисля, че мога да поговоря с Нандера. Може би ще успея да ги задържа отвън в коридора за час, но разберат ли, няма да останат доволни от мен. — Той за малко щеше отново да се изсмее, но се сети за хълбока си; определено нямаше да са доволни от нея, нито от него. — Но по-важното, селянче, е, че Амис няма да остане доволна. Нито Сорилея. В какво само се оставих да ме забъркаш!
Той отвори уста да й отвърне, че не я е молил да прави нищо, но преди да успее да изрече и една дума, тя пристъпи много близо, изгледа го отдолу през дългите си клепки, постави ръка на гърдите му и размърда пръсти. Усмихна му се топло и гласът й стана много мек, но пръстите й го потупваха и говореха съвсем друго.
— Само да позволиш нещо да ти се случи, Ранд ал-Тор, ще те науча аз. — Усмивката й грейна за миг, почти весела, преди да се обърне към изхода. Той я изгледа, докато пристъпваше — главата му можеше да завърти понякога с тази походка — почти всяка жена, която беше срещал, го беше правила поне веднъж или дваж — но наистина имаше такава походка, че човек не можеше да откъсне погледа си от нея.
Изведнъж забеляза, че Дашива също се е загледал в нея. И не само се беше загледал, а ближеше устни. Ранд се окашля, достатъчно силно, за да се чуе въпреки шума от затварящата се след нея врата. Странно, че мъжът с простоватото лице вдигна ръце оправдателно. Не че Ранд го беше изгледал сърдито — не можеше да гледа хората сърдито само защото Мин ходеше с впити панталони. Обкръжен от пустошта на Празнотата, той сграбчи сайдин и наби смразения огън и топящата се поквара в сплитовете на Прага. Той се разтвори и Дашива отскочи. Сигурно ако му беше прерязал ръката, щеше да се научи да не ближе устни като похотлив пръч. Нещо изпука и върху покрова на Празнотата се изсипа червена паяжина.
Той пристъпи в голата прах, с Дашива и останалите след него, и освободи Извора веднага щом премина и последният. Чувство за нещо изгубено нахлу в него, след като сайдин го остави и усещането за Аланна изтъня. Не беше усещал загубата толкова голяма, докато Луз Терин бе тук; не така огромна.
Златният диск на слънцето се беше смъкнал на половината си път към хоризонта. Лъхна вятър и помете прахта под ботушите му, без да донесе хлад. Прагът се бе отворил сред чиста поляна, белязана само с въже, изпънато между четири дървени пилона. На всеки ъгъл стояха по двама стражи в къси палта и торбести панталони, затъкнати в ботушите, с мечове, провиснали на бедрата им. Някои бяха с дебели мустаци, други с гъсти бради, и на всички носовете им бяха едри, а очите — леко скосени. Щом Ранд се появи, един от тях се затича.
— Какво правим тук? — каза Дашива и се огледа невярващо.
Около тях се простираха стотици островърхи шатри, сиви и прашно бели, палатки и коневръзи с вече оседлани коне. Кемлин лежеше на не много мили оттук, скрит зад дървесата, а Черната кула — още малко по-нататък, но Таим нямаше да разбере за това, освен ако нямаше съгледвачи. Една от задачите на Федвин Мур бе да се ослушва — да опипва — дали някой не се опитва да шпионира. Сред вълна на тих шепот, пръснала се извън въжетата, мъже с едри носове и гъвкави като змии мечове се занадигаха и заизвръщаха нетърпеливо очи към Ранд. Тук-там сред тях стояха и жени — салдейските жени често яздеха в бран редом до мъжете си, поне жените на благородниците и командирите. Днес обаче това нямаше да стане.
Ранд се мушна под въжето и закрачи направо към една от шатрите, която не се различаваше от другите с нищо освен със знамето на пилона отпред — три прости червени цвята на синьо поле. Кралският петак не гаснеше почернял дори в салдейските зими, а почернееха ли лесовете от пожар, тези червени цветенца винаги израстваха първи. Цвете, което нищо не можеше да убие: знакът на Дома Башийр.