Някакъв кльощав мъж в синьо палто и с брада, оголваща горната му устна, се изправи и зяпна появилия се от въздуха Ранд и облечените в черно ашамани, и една едра жена в зелена рокля притисна длани към устата си и очите й се опулиха. Всички хора наоколо се спряха и се втренчиха в тях — улични продавачи с подносите си, колари, мъже, жени и деца.
Ранд изпъна ръце високо нагоре и преля.
— Аз съм Преродения Дракон! — Думите му прокънтяха сред площада, усилени от Въздух и Дух, и пламъци се изстреляха от ръцете му на стотина стъпки нагоре. Зад него Аша’ман изпълниха небето с огнени топки, полетели във всички посоки. Всички освен Дашива, който прати синкави мълнии, пращящи и сливащи се в паяжина над площада.
От повече нямаше нужда. Подивялата човешка тълпа хукна да бяга от площада — и избягаха тъкмо навреме. Ранд и ашаманите застанаха отстрани на Прага, а Даврам Башийр поведе диво крещящите си салдейци в Иллиан, поток от размахали мечовете си конници. Башийр поведе право напред средната колона, както го бяха замислили сякаш преди толкова време, докато другите две се заразгръщаха от едната и от другата страна. Изсипваха се през Прага и се раздробяваха на по-малки групи, втурвайки се в галоп по улиците извън площада.
Ранд не изчака да види излизането на последните конници, а след като една трета премина, заплете друг Праг и веднага след това трето, по-малко отверстие. Не беше нужно човек изобщо да познава едно място, за да Пътува до него, ако се кани да го стори на достатъчно късо разстояние. Усети, че около него Дашива и останалите запредаха собствените си Прагове, но той вече пристъпваше през своя, оставяйки го да се затвори зад гърба му — и се озова на върха на една от тънките кули на Кралския палат. Зачуди се разсеяно дали Матин Степанеос ден Балгар, кралят на Иллиан, не се намира в този миг някъде под него.
Най-горната площада на кулата беше с ширина не повече от пет крачки, обкръжена от стена от червен камък, стигаща до кръста му. На петдесет разтега височина, тя беше най-високата точка в целия град. Оттук можеше да гледа над покривите, блеснали под жаркото следобедно слънце в червено, зелено и всевъзможни други цветове, чак до началото на дългите пътища, прорязващи огромните, обрасли с висока трева блата, обкръжаващи града и залива. Остър солен мирис насищаше въздуха. Иллиан нямаше нужда от крепостни стени с тези обгръщащи го отвсякъде тресавища, спиращи всеки нападател. Всеки нападател, който не можеше да отваря дупки във въздуха. Но пък в този случай и стените нямаше да помогнат.
Хубав беше градът, сградите му — иззидани главно от светъл дялан камък, град, прорязан от не по-малко канали, отколкото улици, като синьо-зелени резки, гледани от толкова високо, но той не се спря, за да му се възхити, а насочи потоците на Въздух и Вода, на Огън, Земя и Дух ниско над покривите и се заобръща в кръг, докато го правеше. Не се опита да затегне сплитовете, само ги протегна над града и на цяла миля отвъд него, към блатата. От пет други кули полетяха също такива потоци и се спуснаха ниско над града, и там, където се докоснеха един друг неволно, блесваше светлина и пламваха искри, и лумваха цветни облаци пара, гледка, на която би завидял всеки Илюминатор. По-добър начин да сплаши хората да се изпокрият под креватите си, за да не се пречкат на пътя на конницата на Башийр, не можеше да измисли, макар не това да беше причината.
Много отдавна бе преценил, че Самаил сигурно е изтъкал капани и предупредители из целия град, разположени така, че да вдигнат тревога щом някой прелее сайдин. Така завърнати, че никой освен самия Самаил да не може да ги открие, разположени така, че Самаил да разбере точно откъде прелива мъжът и мигом да го унищожи. С малко късмет, всички тези алармени сплитове сега щяха да се включат. Луз Терин беше сигурен, че Самаил ще ги усети където и да се намира, дори от голямо разстояние. Точно затова сега те щяха да се окажат безполезни — включени веднъж, тези неща трябваше да се възстановяват наново. Самаил щеше да се появи. Никога в живота си той не бе изоставял нищо, което е сметнал веднъж за свое, колкото и оспорима да беше претенцията му, не и без бой. Всичко това го знаеше от Луз Терин. Стига да беше истински. Трябваше да е. Защото спомените бяха твърде подробни. Но нима не можеше и един луд да сънува подробно налудничавите си измислици?
„Луз Терин!“ — призова той безмълвно. Отвърна му вятърът, задухал над Иллиан.