Площадът вече бе притихнал и пуст, с изключение на няколкото изоставени коли. Извърнат на една страна, Прагът беше невидим, виждаха се само метящите въздуха сплитове.
Ранд се пресегна сред тези сплитове, отвърза възела и след като Прагът примигна и изчезна, с неохота освободи сайдин. Всички потоци в небето заглъхнаха. Може би някой Аша’ман все още удържаше сайдин, но той не им го беше забранил. Казал им беше само, че ще убие без предупреждение всеки, който понечи да прелее в Иллиан, след като той самият спре. Не искаше впоследствие да разбере, че прелелият е бил някой от тях. Облегна се на стената и зачака. Жалко, че не можеше да седне. Краката го боляха и хълбокът му пареше, както и да застанеше, но можеше да се наложи да види, не само да усети чакания сплит.
А градът не беше съвсем притихнал. От няколко посоки долитаха далечни шумове и глухият ек на метал. Макар да бе придвижил толкова мъже към границата, Самаил не беше оставил Иллиан съвсем без защита. Ранд се заобръща, мъчейки се да обхване с поглед целия град. Смяташе, че Самаил ще дойде в Кралския палат или в онзи другия, в другия край на площада, но не можеше да е сигурен. На една улица видя отряд салдейци, сражаващи се със същата чет конници в блестящи брони; още салдейци изведнъж се изсипаха от една от пресечките и битката се скри от погледа му зад сградите. В друга посока забеляза част от Легиона на Дракона — бойците напредваха в марш по ниския мост на един канал. Командир, белязан с високото червено перо на шлема си, крачеше в челото на отряд от двадесетина души, понесли широки щитове, стигащи до раменете им, следвани от може би двеста или повече стрелци с тежки арбалети. Как щяха да се бият те? Викове и дрънчене на стомана някъде в далечината, смътни крясъци на гинещи мъже.
Слънцето се плъзна още надолу и сенките през града се удължиха. Пред вечерен здрач и слънцето — снишен пурпурен кръг на запад. Дали не беше сбъркал? Дали Самаил нямаше просто да отиде другаде, да си намери нова земя, над която да властва? Дали изобщо се беше вслушвал Ранд в нещо друго освен в собствените си налудничави бълнувания?
Някой преля и Ранд замръзна, взрян към Великата зала на Съвета. В преливането имаше предостатъчно сайдин за Праг — през широкия площад нямаше да може да усети по-слабо преливане. Трябваше да е Самаил.
Само след миг и той вече бе сграбчил Извора и бе запрел Праг, и беше скочил през него, с мълния, готова да излети от ръцете му. Озова се в голяма зала, осветена от огромни светилници на позлатени стойки, и други, висящи на вериги от тавана, зала със снежнобели мраморни стени с врязани в тях многоцветни фризове, показващи битки и кораби, стълпени в обкръжения от блата залив на Иллиан. В далечния край на залата върху висок бял подиум стояха подобно на тронове девет пищно резбовани и позлатени стола, като средният беше с по-висок гръб от останалите. Преди да е успял да освободи Прага зад себе си, върхът на кулата, на която беше стоял допреди миг, се взриви. Усети прилива на Огън и Земя още преди пороят каменни късове и прах да връхлети през незатворения Праг и да го събори по лице. Болката го жегна в хълбока като остра нажежена пика, забила се в купола на Празнотата, сред която се носеше, и това, не по-малко от всичко друго, го накара да освободи Прага. Болката на някой друг. Слабостта на някой друг. Тук вътре, сред Празнотата, можеше да ги пренебрегне.
Той се размърда, насили мускулите на някой друг да заработят, изтласка се с усилие нагоре, олюля се и се понесе към подиума още докато стотиците и стотици червени жилки лумнаха надолу през тавана, лумнаха отдолу през морскосиния мраморен под в яростен кръг около мястото, където все още гаснеше Прагът му. Една от тези жилки проби ботуша му и се заби в петата му и докато падаше, той чу собствения си вик. Не беше негова болката — нито в хълбока, нито в петата. Не беше негова!
Ранд се претърколи по гръб и видя останките от все още горящите жилки, достатъчно пресни, за да отличи в тях Огън и Въздух, сплетени по непознат му все още начин. Достатъчно, за да отгадае точно от коя посока бяха дошли. Черните дупки по пода и пищно изработения бял гипсов таван високо над главата му засъскаха и запращяха.
Ръцете му се надигнаха и той запреде белфир. Започна го само. Бузата на някой друг се жегна от спомена за една плесница и гласът на Кацуан изсъска и запращя в главата му като дупките, оставени от червените жилки. „Никога повече, момченце; това да не си го направил никога вече.“ Сякаш чу хленча на Луз Терин някъде от много далече, страхлив хленч за това, което щеше да загуби, за това, което нявга беше разрушило света. Всеки друг поток освен на Огън и Въздух отпадна и той запреде, както бе видял преди малко. Хиляди тънки червени косъмчета разцъфнаха от ръцете му, разляха се на ветрило и се изстреляха нагоре. Кръг от тавана се срина на две стъпки от него сред каменни късове и гипсов прах.