Едва след като го бе направил, си помисли, че може да има някой между него и Самаил. Решил бе да види Самаил мъртъв още днес, но ако можеше да го постигне, без да убие някой друг… Сплитовете се стопиха и той закуцука бързешком към високите крила на портите, с вкованите в тях златни стършели, големи колкото юмрук.
Тънко поточе на Въздух бутна едното крило, преди да е стигнал до него, твърде тънко, за да го засече някой по-отдалече. Ранд залитна в коридора и се смъкна на коляно. Хълбокът на онзи, другия, пареше на пожар, петата му гореше в люта болка. Ранд измъкна меча си, опря се на него и зачака. Гладко избръснат мъж със закръглени розови бузи надникна към него от ъгъла; показа се достатъчно от връхната му дреха, за да го отличи като слуга. Най-малкото зелените ивици от едната страна на палтото и жълтите по другата приличаха на ливрея. Човекът забеляза Ранд и много, ама много бавно, сякаш ако се движеше толкова бавно, нямаше да го видят, се отдръпна. Рано или късно Самаил трябваше да…
— Иллиан е мой! — Гласът прокънтя във въздуха от всички посоки и Ранд изруга. Трябваше да е същият сплит като този, който той самият бе използвал на площада, или нещо подобно; изискваше толкова малко Сила, че нямаше да усети същинските потоци дори да се намираше на десет крачки от мъжа. — Иллиан е мой! Няма да унищожа това, което ми принадлежи, за да те убия, и няма да позволя и на теб да го унищожиш. Има дързостта да дойдеш за мен чак тук? Ще имаш ли куража да ме последваш отново? — Леко насмешлива нотка прониза кънтящия глас. — Кураж ще имаш ли? — Някъде отгоре се отвори и затвори Праг: Ранд не се усъмни, че е точно това.
Кураж? Дали той щял да има кураж?
— Аз съм Преродения дракон — промърмори Ранд — и сега ще те убия. — Запреде Праг и пристъпи през него, на няколко етажа по-нагоре.
Озова се в коридор с ярки гоблени по стените, показващи кораби и море. В другия му край последният пурпурен резен на слънцето блестеше през колонадата на откритата тераса. Във въздуха висеше утайката от Прага на Самаил — разсипващи се нишки от потоците, като сияещи призраци. Но не толкова смътни, че Ранд да не може да ги отличи. Той запреде и спря. Беше скочил тук, без дори да си помисли за клопка. Ако повтореше точно това, което бе видял, щеше да пристъпи точно там, където и Самаил, или достатъчно близо, за да е без значение. Промени го съвсем леко — нямаше как да е сигурен дали промяната ще е на петдесет, или на петстотин стъпки, но и едното, и другото щеше да е достатъчно близо.
Вертикалната сребриста резка се завъртя да се отвори и разкри пред очите му загърнати в сумрак величествени руини. Гледано през рамката на Прага, слънцето там бе малко по-дебел червен резен, наполовина скрит от рухнал купол. Ранд познаваше това място. Последния път, когато бе идвал тук, беше добавил още едно име към списъка на Деви в главата си; първия път го беше последвал Падан Фейн и се беше превърнал в нещо повече от Мраколюбец, в нещо по-лошо от Мраколюбец. Това, че Самаил беше побягнал в Шадар Логот, приличаше на описан пълен кръг, по много пътища. И сега, когато един от тях бе отворен, време за губене нямаше. Преди Прагът да спре да се уширява, той пристъпи и се озова сред опустошения град, наричан някога Аридол, и се затича с куцане, оставяйки рамката да се затвори. Ботушите му заскърцаха по напуканите камъни на уличната настилка.
Стигна първия ъгъл, сниши се и се огледа. Земята се разтресе под краката му и ревове отекнаха оттам, откъдето бе дошъл, бели мълнии засвяткаха една през друга в сгъстяващия се сумрак. Ранд усети прилива на Земя, Огън и Дух. Писък и рев се надигнаха през гръмотевичния тътен. Със сайдин, пулсиращ в него, той се понесе напред, без да се обръща. Тичаше с изпълващата го Сила дори през сенките, които можеше ясно да отличи.
А навсякъде околовръст се беше проснал великият град, с огромните мраморни палати с по четири-пет купола с различни форми, боядисани в пурпур от залеза на слънцето, с бронзови фонтани и статуи на всяка пресечка, с огромните мраморни стволове на колоните, с кулите си, извисили се пред слънцето. Поне онези, които бяха останали непокътнати. Повечето завършваха с нащърбени върхове. На всеки цял купол по десет други се бяха сгромолясали, спукани като огромни яйчени черупки, със сринал се връх или пропаднала една страна. Статуи лежаха по настилката, разбити на късове, или стърчаха с откършени ръце или обезглавени. Бързо сгъстяващият се мрак се втурна по камарите каменни отломки; тук-там сред руините стърчаха изкривени дървета, като старчески пръсти, протягащи се към небесата.