Въпреки мрачния ден по пътечките в парка имаше излезли на разходка. Защото, както ми беше обяснил московският помощник, обикновено Нескучният парк е недостъпен за гражданството и сега вратите му са отворени само заради тържествата, и то за няколко дни — до девети май, когато височайшата двойка ще пристигне тук от Петровския дворец. Нищо чудно, че някои московчани бяха решили да се възползват от рядката възможност да се разходят сред недостъпната зеленина, независимо от лошото време.
Някъде насред път към Ермитажа срещнахме елегантен господин на средна възраст. Той учтиво отложи цилиндър — видя се черна гладка коса и побелели слепоочия; взря се изпитателно, но впрочем съвсем пристойно в Ксения Георгиевна и отмина. Не бих му обърнал никакво внимание, ако нейно височество не беше се загледала подире му, а след нея и мадмоазел Деклик. Тогава вече и аз си позволих да се обърна.
Изисканият господин продължи, без да бърза, по пътя си, размахал бастунче — не открих във фигурата му съвсем нищо, заради което да се обърнат и великата княгиня, и гувернантката. Но пък отзад в нашата посока вървеше наистина интересен господин: широкоплещест, набит, с гъста черна брада. Той ме жегна със свирепи и черни като въглени очи и взе да си свирука някакво незнайно за мен шансонче.
Този субект ми се стори съмнителен и аз мислено се заклех до повторното закриване на парка повече да не се разхождаме тук. Каква ли не, с извинение, паплач може да си науми да направи тук своя promenade18.
Сякаш потвърждавайки опасенията ми, насреща ни иззад завоя се изтърколи кривокрак тантурест китаец — амбулантен търговец, понесъл табла със съмнителната стока. Сигурно си е въобразил, горкият, че в парка ще има много повече хора, обаче дъждовното време му беше скроило лоша шега.
Негово височество, щом видя жив китаец, си отскубна ръката и хукна презглава към завързака с дръпнати очи.
— Искам! — викна Михаил Георгиевич. — Ей това искам! — и посочи с пръст отровнорозов бонбон на клечка с формата на пагода.
— Ne montrez pas de doigt19 — възкликна незабавно мадмоазел.
А Ксения Георгиевна настигна брат си, пак го хвана за ръка и попита:
— A quoi bon се truc?20
— Je veux, c’est tout!21 — отсече негово височество и вирна брадичка, проявявайки прекрасна настойчивост за годините си, а настойчивостта е идеален фундамент за развитие на характера.
— Ах, Афанасий, купи му — обърна се към мен Ксения Георгиевна. — Ще ми извади душата. Нека го близне веднъж, и ще го хвърли.
Великата княгиня не разполагаше с лични пари и надали изобщо знаеше как изглеждат и кое колко струва. А и защо?
Погледнах мадмоазел, защото зависеше от нея. Тя сбърчи нос и сви рамене.
Китаецът, което си е вярно, не предприе никакъв опит да ни натрапва кошмарната си стока и само пулеше несмислени цепки към нейно височество. Понякога сред китайците има изключителни красавци — тънколики, белокожи, с изискани движения, но този беше същински урод. Плоска физиономия, съща пита, късите му коси стърчат като игли на таралеж.
— Ей, жълтур, колко струва това? — посочих пагодата и извадих портфейла си.
— Рубра — отговори безсрамният азиатец, очевидно разбрал по вида ми, че няма да се пазаря.
Дадох едно „канарче“ на този изнудвач, макар пагодата на клечка да не струваше и пет копейки, и продължихме нататък, а на негово височество явно му се услади скромното лакомство, във всеки случай не го хвърли.
В дъното на страничната алея се мярна оградата на Ермитажа и ние обърнахме в тази посока. Оставаха ни не повече от двеста метра.
На едно дърво изграчи врана — силно, рязко, и аз вдигнах глава. Не видях птицата, само късчета сиво небе през тъмния листак.
Какво не бих дал само да можех да спра онзи миг, защото той разцепи живота ми на две половини: всичко разумно, предсказуемо, подредено остана в онзи, а новият се изпълни с безумие, кошмар и хаос.
Дочух отзад бързо приближаващи се крачки. Учуден се обърнах — точно в последния миг преди на главата ми да се стовари чудовищен удар. Успях да видя неописуемо страшното, изкривено от ярост лице на одевешния брадатко и полетях на земята, губейки съзнание за една секунда. Казвам „за една секунда“, защото, когато надигнах от земята ужасно натежалата си глава, брадатият беше само на няколко крачки от мен. Той отблъсна Михаил Георгиевич, хвана нейно височество за ръката и я помъкна назад покрай мен. Мадмоазел се беше вцепенила и не помръдваше, аз също бях като вледенен. Вдигнах ръка, пипнах нещо мокро на челото си, погледнах — кръв. Не знам с какво ме беше ударил, с кастет или камшик с оловни топчета, но дърветата и храстите наоколо се люлееха като бурни морски вълни.