Когато мадмоазел дотича при нас със страховития клон, всичко вече беше приключило.
Първо помогнах на нейно височество да се изправи — нямаше никакви наранявания, слава Богу, само беше изпаднала в разбираем шок.
После се обърнах към непознатия.
— Кой сте вие, господине? — попитах аз, макар че първо трябваше да му благодаря за спасяването ни, който и да беше той. — И кои са тези хора, които ни нападнаха?
Ксения Георгиевна поправи грешката ми. Какво нещо е августейшата кръв — дори в такъв миг, преди още да беше дошла на себе си, тя направи необходимото: прояви учтивост и представи всички ни.
— Благодаря ви — каза тя, взряла внимателни очи в брюнета с побелелите слепоочия. — Вие ни спасихте. Аз съм великата княгиня Ксения Георгиевна. Момчето, което беше с мен, е Мика, великият княз Михаил Георгиевич. А това са мои приятели — мадмоазел Деклик и господин Зюкин.
Непознатият почтително се поклони на нейно височество, свалил цилиндъра, който по някакво чудо се беше задържал на главата му въпреки събитията, и с леко заекване (вероятно от притеснение пред августейшата особа) назова името си.
— Ераст П-петрович Фандорин — и не добави друго, от което вероятно следваше, че не е на никаква служба и е частно лице. — А това е моят к-камердинер или м-може би иконом, не знам как е по-правилно. Казва се Маса, японец е — посочи Фандорин побойника търговец, онзи на свой ред се поклони почти доземи и остана така, прегънат одве.
Тоест излезе, че елегантният господин изобщо не е смутен, а просто леко заеква; китаецът не е никакъв китаец; и на всичкото отгоре с него сме донякъде събратя по професия.
— А кои са тези хора, Ераст Петрович? — попита нейно височество и плахо посочи неуспешните похитители, проснати неподвижно на земята. — Припаднали ли са?
Преди да отговори, брюнетът отиде до всеки от тях, опипа сънните им артерии и четири пъти поклати глава. Последният, когото провери по този начин, беше страховитият мъж с брадата. Фандорин го обърна по гръб и дори аз, който не разбирам от тези неща, разбрах, че той е мъртъв — така безжизнено проблеснаха неподвижните му очи. Но Фандорин се наклони по-ниско над трупа, хвана го с два пръста за брадата и внезапно силно го дръпна.
Нейно височество ахна от изумление, а и на мен подобна безцеремонност към смъртта ми се видя неприлична. Но дългата черна брада с лекота се отлепи от лицето на покойния и остана в ръката на Фандорин.
Видях, че моравото лице на мъртвеца е сипаничаво, а на бузата му белее раздвоен белег.
— Това е известният варшавски бандит Лех Пендерецки, по п-прякор Близна, което ще рече Белязания или Белега — спокойно каза Фандорин, сякаш представяше свой познат, и добави като на себе си: — Значи такава била работата…
— Нима всички те са мъртви? — попитах аз и изведнъж потръпнах, осъзнавайки в какво ужасно положение може да изпадне целият августейши дом поради тази история.
Ако сега тук се появи някой от разхождащите се в парка, ще гръмне световен скандал. Представете си само — опит за отвличане на братовчедката на руския цар! Четирима убити! Някакъв варшавски бандит! Цялата тържественост на коронационното свещенодействие ще бъде съсипана.
— Трябва да ги приберем веднага в каретата! — възкликнах аз с несвойствена за мен разпаленост. — Дали вашият иконом не би ми помогнал?
Докато с японеца прибирахме труповете в каретата, ужасно се притеснявах дали някой няма да ни види как се занимаваме с подобно непочтено действие. А и то никак не ми беше привично — не стига че по лицето ми течеше кръв от сцепеното чело и спуканата устна, но и бях зацапал с чужда кръв новото си палто за разходки.
Затова не чувах какво си говорят нейно височество и Фандорин. Ако се съди по заруменелите й бузи, тя пак благодареше на тайнствения господин за спасяването.
— Къде е негово височество? — попитах мадмоазел, щом успях да си поема дъх. — Вече можете да го доведете.
— Оставих го в… — тя защрака с пръсти да си спомни думата, но не си я спомни. — La gloriette. Говохилка? Хазговохка?
— Беседка — подсказах й. — Да идем заедно. Негово височество сигурно е много уплашен.
Зад шубрака имаше доста голяма поляна, посред която се белееше лека дървена беседка.
Не намерихме в нея Михаил Георгиевич и взехме да го викаме, като решихме, че великият княз е решил да си поиграе на криеница.
Чул гласовете ни, дойде Фандорин. Огледа се наоколо, изведнъж клекна и заразглежда нещо в тревата.