Беше розовият китайски бонбон, размазан от нещо тежко — вероятно ток.
— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — кресна Фандорин и се удари с юмрук в бедрото. — Трябваше да го предвидя! — и се хвърли през шубрака.
7 май
Няма да описвам събитията вечерта и през нощта след изчезването на негово височество, защото нямаше никакви събития, разбира се. Основната грижа на запознатите със случилото се беше запазване на тайната и затова външно всичко изглеждаше така, сякаш не беше станало абсолютно нищо, само неспирно звъняха телефоните и прекалено отчаяно препускаха ездачите в триъгълника Ермитаж — Петровски дворец — генерал-губернаторска резиденция.
Цялата тази упорито спотаявана, но доста активна (да не кажа объркана) дейност не доведе до никакъв резултат, защото оставаше неясно най-важното: кому и защо бе притрябвало да отвлича малкия братовчед на негово величество.
Тази загадка се проясни чак на сутринта, когато с обикновена градска поща в Ермитажа пристигна писмо без клеймо — дори раздавачът не можеше да си обясни откъде се е взело в чантата му.
Заради това писмо императорът, който сутринта вече бе успял да приеме благодарните си азиатски поданици — негова светлост емира на Бухара и негово високородие хана на Хива, в последния момент отмени парада на Ходинското поле под предлог, че времето е студено и дъждовно, а самият той тайно с най-обикновена закрита карета, придружен единствено от личния си камердинер Дормидонт Селезньов на капрата и началника на дворцовата полиция, пристигна при нас в Ермитажа. Едва тогава оценихме основното качество на парковия дворец, за което говореше и наименованието му24 — отдалечено и уединено място.
По същия конспиративен начин дойдоха чичовците на негово величество великите князе Кирил Александрович и Симеон Александрович; първият сам (с иконома си Лука Емелянович вместо кочияш), вторият с адютанта си княз Елински (и той с най-уважавания измежду днешните икономи, може да се каже, старейшина на гилдията ни, Фома Аникеевич в ролята на кочияш).
У нас за извънредното произшествие освен Семейството знаехме ние с мадмоазел Деклик, англичаните (от тях нямаше как да се скрие) и лейтенант Ендлунг (по същата причина и защото Павел Георгиевич нямаше тайни от разюздания си приятел). На слугите вкъщи нищо не обясних, само им забраних под какъвто и да било предлог да напускат Ермитажа. Изрядни дворцови служители, те не зададоха никакви въпроси. А на московчаните, настанени над конюшнята, бе съобщено, че негово височество е заминал да погостува в Илинское, в извънградската къща на чичо си генерал-губернатора.
Естествено, нищо не се съобщи на Екатерина Йоановна в Петербург. Защо да се тревожи напразно? А и допреди пристигането на зловещото писмо ние всички живеехме с надеждата, че е станало някакво недоразумение и Михаил Георгиевич в най-скоро време ще се прибере в Ермитажа жив и здрав.
Трябва ли да споменавам, че през нощта не можах да мигна? Привиждаха ми се сцени, една от друга по-ужасни. Ту си представях, че негово височество е паднал в някой невидим пролом, обрасъл в трева, и аз по нощите за пореден път виках слуги с факли да огледаме парка, ужким Ксения Георгиевна си е загубила златната обица. Като се прибрахме, си представих, че Михаил Георгиевич е станал жертва на някое похотливо чудовище, което дебне малките момченца, и от ужас ми загракаха зъбите, та се наложи да пия валерианови капки. Но най-вероятното беше великият княз да е отвлечен от съучастници на фалшивобрадия с прякор Белязания. Докато сме се били с едните бандити да спасим Ксения Георгиевна, други са откарали беззащитния Михаил Георгиевич — още повече че близо до фаталната полянка открихме следи от колелата на още една карета, и то очевидно скорошни.
Но тази мисъл, при цялата си кошмарност не толкова чудовищна като предишната, също ми беше мъчителна. Какво ли прави сега негово височество сред чуждите зли хора? Той, мъничкият Мика, нежно и глезено дете, израснало с увереността, че всички го обичат, че всички са му приятели? Нему дори не е познато чувството на страх, защото никога не беше му се случвало нищо по-страшно от леките плясвания по дупето. Негово височество е толкова открит, толкова доверчив!
До мадмоазел не смеех да се доближа. Тя цялата вечер беше като вкаменена и дори не се опита да се оправдава, само кършеше ръце и си хапеше устните, по едно време дори й потече кръв — видях и понечих да й дам кърпата си, защото тя дори не усети стичащата се алена капка, но не посмях, за да не я поставя в неудобно положение. И тя не спа през нощта, виждах светлината под вратата на стаята й и чувах стъпките й. От момента, когато приключи разпита й от страна на главния московски полицейски началник Ласовски, мадмоазел Деклик се заключи в стаята си. Два-три пъти през нощта се доближавах до вратата да я чуя. Гувернантката само кръстосваше стаята като навита пружина. Много ми се щеше под някакъв претекст да почукам и да й кажа, че никой не я смята виновна за случилото се, а аз дори съм възхитен от храбростта й. Но е абсолютно немислимо да се чука посред нощ на вратата на дама. Пък и все едно, нямаше да знам как да я заговоря.